Първа среща с Туве Янсон и вече съм запленен от нея. В „Куклената къща“ тихо съжителстват мъдри и меланхолични разкази, в които животът на героите вече е напреднал, бурната младост е надживяна, но още толкова емоции от друг порядък предстоят да бъдат преживяни. Допадна ми, че някои от разказите имаха определено трагичен потенциал, Янсон можеше да си позволи да ги завърши с насилие, но не го прави – дори в най-черен момент хората в тях удържаха демоните си и се примиряваха. Бях изненадан от тези решения, но после се замислих, че точно тук е стойностното – че толкова съм навикнал авторите, които основно чета, да прибягват до насилие, за да решават дилемите на героите си (нещо, което се случва не чак толкова често, за радост, в истинския живот), че точно отказът от агресия носи качествено различното послание на този сборник – че можем да бъдем хора, да губим самообладание, да пропадаме в пропасти, но не и да повличаме със себе си околните.
„Куклената къща“ се оказа и любимият ми разказ в този сборник – с деликатна, немаркирана по никакъв физически начин хомосексуална нишка, но с въведена пласт по пласт любов към изкуството и сътворяването на дом. Двама души може да съжителстват години заедно, без да съумеят да изградят това нематериално усещане за взаимна принадлежност към жилището си, но когато имат обща цел, дори и създаване на дом в дома, става различно. „Представа за време“ е друг, който впечатлява с отказа от линейното протичане на времето и освобождаване на човек от оковите на общата хронологична съдба, от взаимно приетия избор да се движим заедно, под строй, заедно със стрелките – и почти няма как да излезеш от тази тиктакаща армия. „Спомен от новата родина“ пък е драматичен разказ за финландско семейство, откъснало се от корените си и опитващо се да живее в чужда почва – и колко трудно, почти невъзможно, е едновременно да опазиш идентичността си и да си добре приспособен към новото. „Художникът на комикси“ ме плени с умело изградения сюжет, в който главният герой влиза чак в последните няколко страници, след като е бил мистерия по всички предишни, но само сянката му е достатъчна да подлуди неговия наследник. И накрая бих отличил „Главната роля“ – разказ, който наистина бях сигурен, че ще завърши трагично, всичко сочеше натам, но това не се случи, дори когато главната героиня подложи на смайващо егоистична вивисекция своя близка, за да я използва за собствените си цели.
Тези разкази не блестят ярко, но могат да осветяват равномерно дълго време – те са посветени на залеза, не на изгрева. Обаче точно в един залез има толкова много красота и романтика, такова усещане за добре преживян ден-живот, за възможност още малко да задържиш светлината в очите, дори и да съзнаваш, че скоро ще се скрие зад хоризонта на неизбежната тленност.
„Куклената къща“ на Туве Янсон е книга за прощаванията със себе си и околните, не винаги успешни, но е написана (и преведена) толкова красиво, че не натъжава. И само си представям как ще чета тези разкази след 30-40 години, когато, ако съм жив, ще вляза в собствения си заник. Мисля, че тогава ще ги усетя истински.
Още един поглед към книгата има в „На по книга, две“.
От същите жанрове
