Не очаквах точно семейна драма от наглед постапокалиптичен роман за оцеляване в опустошена от вирус Русия, но Яна Вагнер е написала точно това – в един момент с изумление установих, че за главната героиня присъствието на бившата жена на съпруга ѝ бе по-голяма драма от милионите жертви и опасностите, които ги дебнеха от всички страни по време на отчаяния им бяг към лелеяна вила далеч на север. И все пак „Към езерото“ е чудесно написана драматична история с редки трилърови елементи, която обаче успява да избегне до голяма степен описания на насилие и кървави изстъпления, каквито все си мислех, че такъв сюжет предполага, може би се водех от например от също така деликатната „Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел, без да отивам чак към крайните версии на след-края-на-света на Робърт Маккамън, Кормак Маккарти или Стивън Кинг.
Младо семейство живее спокойно в покрайнините на Москва – построили са си къщата мечта и са избягали от задуха на мегаполиса. Новината, че градът е карантиниран, предизвиква тревога, но не и паника, този опасен вирус все пак ще бъде победен, нали? До момента, в който се оказва, че няма и че властта внезапно е изчезнала – а градът е набрал гной, която ще се пръсне във всички посоки със страшна сила след изчезването на преградите около му. Семейството е подтикнато да бяга от бащата на мъжа, който има опит в оцеляването, а с тях поемат и техните богаташи съседи – внезапно животът им се свежда до намиране на бензин, избягване на градове, препятствия и засади по пътя, и движение все на север и на север, където в едно езеро ги очаква наглед безопасна вила, в която да се укрият от мародерите и болните. Вагнер ги води по пътя с изненадваща милост, спуска им помощ в ключови моменти, липсваха очакваните от мен сцени на брутално насилие, даже обратното, почти през цялото време авторката диреше по-скоро оцелялата човещина и доброта в свят, който тъкмо е прекрачил отвъд цивилизацията и всички морални норми са внезапно изчезнали. Пътешествието на тези бегълци е по ръба на бръснача – светът е свършил във вида, в който го познаваме, но още не е успял да приеме никаква друга постоянна форма, намира се в трансформация, в която нищо не е установено, нищо не е сигурно – и всеки друг човек трябва да бъде приеман за заплаха.
Авторката дълбае основно в психологията на героите си, по-скоро вътрешните им страхове и драми, не толкова надмогването на външните заплахи, които са осеяли пътя им – „Към езерото“ е роман за запазването на светлото сред настаняващата се тъмнина, написан е наистина завладяващо, но поне за мен му липсва реалистичност, липсва му истинско признание до каква крайност бързо биха стигнали околните при заплаха за живота им. Видях, че книгата има и втора част, „Живые люди“, там може би нещата стигат до очакваните от мен крайности, дано бъде издаден, защото тук просто остават някак незавършени при все всичко случило се в края, което няма как да ви споделя, разбира се.
От същия жанр
