След като си прочел големите, ти се привиждат навсякъде. И след като си прочел големите, няма как да не се облягаш на тях, волю или неволю, в собственото писане – което според мен се е случило с Брандън Сандерсън. Защото „Към небето“ е не просто забавна и стремителна приключенска тийн фантастика, но и видима почит към два шедьовъра на жанра – „Градът и звездите“ на Артър Кларк и „Играта на Ендър“ на Орсън Скот Кард. А към тях няма как да не се спомене и щипката „Battlestar Galactica“, един прекрасен в по-голямата си част сериал, който зарязах преди края заради засилилата се евтина мистика.
Новият свят на неуморимия Сандерсън е наглед силно ограничен. На далечна пустинна планета останките от човечеството са се скрили под земята от преследващ ги неумолим извънземен враг. Над планетата се реят безброй метални останки от някогашна могъща защита, която ограничава възможността за мащабна инвазия и заличаване на човечеството. Извънземните, познати като креляни, нападат на малки групи, и постепенно окопитващото се човечество успява да създаде една надземна база, която защитава със зъби и нокти. Историята как се е стигнало до озоваването в този капан е неясна, само като предание се говори за бунт сред екипажа, мащабна катастрофа, разделяне на различни кланове с цел защита от креляните – и бавно, трудно трупане на ресурси под силно милитаризирано управление, подчинено единствено и само на оцеляването. Създаването на стройна нерушима йерархия е очаквано, а още по-очаквана е доминацията на военните и основно пилотите.
Тук се намесва привкусът на „Ендър“… загубите сред пилотите, защитаващи човечеството от постоянните инвазии, са ужасяващи, и само попълването на редиците с младежи осигурява отлагането на неизбежното – а именно окончателния край на човешката раса. Сандерсън проследява живота на Спенса, белязана от малка като дъщеря на страхливец, свален от собствените си другари по време на най-голямата битка в историята. Тя расте отхвърлена от всички, но решена да стане най-добрия пилот. Влизането в академията става през иглени уши, но същинският обрат настъпва, когато в една пещера открива чудноват летателен кораб, който превъзхожда силно тези, на които тя се обучава да лети.
Съвсем в духа на класиката на Орсън Скот Кард Сандерсън проследява трудностите за Спенса в това да се докаже сред останалите. Доскорошните деца са бързо хвърлени в тежки битки, загубите са неизбежни, а успоредно с постоянните ограничения, които са ѝ налагани, момичето прави всичко по силите си да възстанови кораба и да опознае неговия изкуствен интелект, който няма как да не крие тайни за загубеното минало на човечеството. И когато успява, този кораб става ключ към всичко – точно както в „Градът и звездите“ Алвин получи възможност да хвърли поглед към милиардите години назад и да открие, че всичко, което останките от човечеството считат за истина, е лъжа.
Както може да се очаква, нищо не е такова, каквото изглежда, но догадките ми този път не се оправдаха. „Към небето“ за мен бе истинско удоволствие при все тийнейджърската си опаковка, а Сандерсън става все по-добър и с използването на познати, удобни форми, и с разбиването им с оригиналните си бойни системи и натрупването на очакване за мащабни обрати и разкрития. При малкото излизаща у нас фантастика това си е все пак книга, която напомня някогашните класици, но и задава своя собствена трактовка на вечните въпроси за порастването и намирането на място в свят, който те отхвърля.
И само молба към колегите да си прочитат финално каретата и текстовете за задните корици, защото по някоя грешка в текста мога да преглътна, но там много бодат очи. А в случая бодли бол.
