„Към небето“ бе една много приятна изненада – с типичния си маниер Брандън Сандерсън разказва лека и увлекателна приказка за прикованите към малко парче чужда земя остатъци от човечеството, атакувани неумолимо от зловещ и безмилостен извънземен враг. Срещна ни с пламенна героиня, част от децата, които биват жертвани в името на оцеляването, и неизбежното ѝ попадане на следи, които да разкрият какво се случва всъщност – а истината нямаше как да не е твърде изненадваща, макар и повлияна от знакови класически творби, за които писах в ревюто ми. Затова и чаках с нетърпение меките корици на „Към звездите“ (не ми допадна четенето на първата част с дървените), която се появи в един момент и бе първата, която зачетох на морското ми забягване.
За съжаление няма как да ви разкрия много от случващото се по тези страници, видях, че и колегите са се ограничили до информация почти само от първата книга на задната корица – с една податка: че Спенса ще трябва да пътува до края на галактиката, за да спаси човешкия вид. И точно това се случва – след като разкрива част от тайната на извънземните креляни, тя получава възмжност да се внедри сред тяхното общество, за да намери начин да помогне на своите да избягат от задаващото се на хоризонта унищожително нападение, което да заличи окончателно човешкия вид. Тук Сандерсън прави нещата доста тип „Игрите на глада“, а нашата героиня също като Катнис открива, че чудовищният враг може да бъде разбран и дори… харесван. Но за тази цел е нужен друг враг и авторът го въвежда – и знам, че вече прекалявам, но тук препратката е пряко към Лъвкрафт и неговата мистична митология, няма как да не си мислим за Ктхулу и неговата непонятна величествена мощ. Разбирам, че се изразявам неясно, но не желая да развалям ничие четене. Разбира се, както и в първата част, има много мелодраматични моменти, съвсем малко любов за цвят – тя ще да разцъфтява по-натам, извънземен колорит, забавни лафове и много, много битки и шеметни космически лупинги, гарнирани и с политически интриги и дори преврати. А ролята, отредена на човечеството, ми допадна определено, ще видите 🙂
И все пак мисля, че бях дотук с тая история, от която има вече трета част, а се очаква и още една. В първата част ми харесваше простичкото противопоставяне тип „Ендър“, а тук вече Сандерсън хем разширява хоризонта на своята история – което е добре, хем я прави някак по-детска с предвидимите действия и нелепата мистика на новия враг, който… е, няма да ви кажа. А и голямата „тайна“ на междузвездните пътувания бе толкова абсурдна, че просто се изсмях и ми се прииска да затворя мигом книгата, но нямах подръка друга. И все пак – поредицата си е рекламирана като тийнейджърска и нямам право да се оплаквам, не е някаква сериозна фантастика и не бива да очаквам нещо повече.
