Опитвам се да държа дълбоката любов настрани от разказите си, защото появи ли се веднъж тази тема, почти невъзможно е да се говори за друго. Читателите не искат да им разправяш за друго. Направо превъртат, отвори ли се дума за любов. Ако някой в разказ спечели възлюбеното си създание, историята приключва, та ако ще да иде Трета световна война и небето да е почерняло от летящи чинии.
Преди няколко месеца бяха дошли поредните почивни дни около Великден и се прибрах у дома във Видин. Не ми беше до почивка изобщо – не просто наближаваше пролетният базар на книгата (а след липсата на коледен това увеличаваше двойно стойността му), а и няколко мащабни книги бяха към завършване и исках да направя всичко възможно да са готови навреме. Затова и просто се затворих в спалнята, разхвърлях коректури по леглото, сложих лаптопа в коленете си и по дванайсет-тринайсет часа дневно нанасях или проследявах корекции, с по едно кратко забягване за по бира с приятели следобедно време. И най-важната книга бе тази – „Събрани разкази“ на Кърт Вонегът, една от книгите, с които най-силно се гордея, че съм селектирал за издаване и съм направил нужното, за да се появи. Но заслугата основно е на четиримата прекрасни преводачи, благодарение на които четяхме през годините отделните сборници на Вонегът – Венцислав К. Венков, Владимир Германов, Марин Загорчев, Петя Петкова, както и на чудесната Надя Баева, която пък работи по няколкото непреведени творби и обширните допълнения към сборника. И, разбира се, Дамян Дамянов, който даде цвят и живот на тези корици по своя неподражаем маниер.
Тук са представени кратките разкази, които Кърт Вонегът е искал обществеността да види. Приживе той успешно е издал приблизително половината такива. Когато списание отхвърля особено силно произведение, агентът му без капка ирония го съветва: „Запази го за събрани съчинения на творбите ти, които ще бъдат публикувани един ден, щом станеш прочут. Което може и да отнеме известно време“. Това писмо на Кенет Литауър от „Литауър и Уилкинсън“ е изпратено на 24 март 1958 г. и се оказва вярно и по двата пункта.
Още по-назад във времето. Преди две години някъде получих пореден мейл в пощата си от една румънска агенция, хвърлих му дежурен бегъл поглед, след което ококорено препрочетох какво ни предлагат. Сборник с всички… ама всички разкази на Кърт Вонегът. На едно място. В един том. Мащабно чудовище от (отварям пак файла за пълна сигурност) 945 страници с дребен шрифт. Разбирате вълнението ми. Вонегът е един от любимите ми писатели от младите години, пак негова бе първата книга, за която някога съм писал текст в блог („Времетръс“ по-точно), а след това в последните години бях прочел и няколко негови сборника, които ме впечатлиха силно. Тази възможност просто не можех да я изпусна, макар да съзнавах, че такъв мастодонт ще е както крайно труден за издаване, така и навярно почти невъзможен за продаване. А тогава дори не подозирах какви перипетии ни очакват с пандемията… Ясно е, че се хванах на това хоро – и макар да съм си скубал косите за това решение неведнъж след това, сега знам, че си е заслужавало.
Докато повечето писатели новаци реагират на потока от откази със заключението, че редакторите са просто прекалено тъпи или нечувствителни, за да оценят безсмъртната им проза, Вонегът има необичайната реакция да отсъди, че разказите му са били отхвърлени, защото не са били достатъчно добри. Във „Финални акорди на моята кариера като писател за периодични издания“ („Багомбо“) той пише как когато започвал, имало списания, които, „чест им прави, не биха докоснали моите писания и с гумени ръкавици. Не бях обиден или засрамен. Разбирах ги. Бях на първо място скромен.“
Защото не са просто разказите на Вонегът. В пространните допълнителни материали към книгата Дейв Егърс („Кръгът“) и съставителите Джером Клинковиц и Дан Уейкфийлд разказват с обич и вълнение за живота и творчеството на Кърт Вонегът, за неговото време, в което пише своите разкази преди да се заеме да пише романите, които го правят така известен, за житейските му неволи и успехи, за победите и провалите, с които се е срещал отново и отново. Преди всяка от частите на книгата – разказите са поделени в осем секции: ВОЙНА, ЖЕНИ, НАУКА, РОМАНТИЧНИ ВРЪЗКИ, РАБОТНА ЕТИКА СРЕЩУ СЛАВА И БОГАТСТВО, ПОВЕДЕНИЕ, ДИРИГЕНТЪТ НА ОРКЕСТЪРА И ФУТУРИСТИЧНИ, пък един от двамата съставители пише за конкретната област, описва кога и как са написани разказите в нея, каква е тяхната есенция, какво ги е вдъхновило и къде са излизали. Това е друго време и друг свят – една Америка, която чете най-големите си автори в списанията и още не се е зомбирала в телевизията, един свят, в който литературата има много по-голямо значение от нашето съвремие. И точно този свят и тези хора описва Вонегът с толкова обич и внимание. Говори за хората във фабриките, за хората по улиците, за тези в богаташките къщи и тези в бедните, вкарва пак и пак в действие някой свой любим герой като продавача на ветроупорни прозорци например, гъбарка се с богатите и известните, пише, разбира се, страстно срещу войната (най-важната тема на неговото творчество изобщо), и пак, и пак ни въвежда в истински светове само с няколко нахвърляни изречения. Ясно е, че за мен най-интересни бяха фантастичните му творби, но и сред другите раздели имаше разкази, които имах удоволствието – волю или неволю 🙂 – да прочета по няколко пъти.
Ами… това е, което ми се искаше да кажа по темата, няма как да се разпростра подробно сред тези стотина разказа, които изпълват двата солидни тома, греещи сигнално в жълто и розово. Сами разбирате, надявам се, че няма как да съм сдържан или обран по темата за книга, в която съм вложил толкова много време, труд и обич. Истинска привилегия е да имам малък принос към книги, които знам, че ще останат след нас, и че и след десетилетия ще стоят в библиотеките на хората и ще бъдат четени и препрочитани. Тази ще остане. Стига ми.
