Яздеха като хора с мисия, чиито произход водеше началото си още преди идването им на този свят, като кръвни наследници на някакъв орден, едновременно властен и далечен. Защото, макар всеки от тях да беше отделна личност, заедно те съставляваха нещо, което не е съществувало никога досега и в тази обща душа имаше пустини, които едва ли бяха по-обясними от белите полета по старите карти, където живееха чудовища и където нямаше нищо друго освен предполагаеми ветрове.
Угнетяващо, смиряващо, но и пречистващо е четенето на шедьовър като „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти. Тридесет и три години след излизането си тя най-после говори на български, но още повече мълчи, сее болка и жъне страдание на универсалния език на човешкото съществуване през вековете назад. Няма капка милост по тия страници, а кръвта се лее като река. Мъже, прями в своите действия, осакатени в мислите си, неспособни да изрекат и да почувстват нещо отвъд своите първични инстинкти. По времето, когато по нашите земи дерибействат османци в зверски кланета, американци извършват абсолютно същите деяния срещу беззащитни мексиканци и индианци. И после понасят същото, когато от ловци се оказват жертви. Нищо ново под слънцето.
Те се бият с юмруци, крака, бутилки и ножове. Всякакви раси, всякакви породи. Мъже, чиято реч е като сумтенето на маймуни. Мъже от земи толкова далечни и чудати, че стоейки над тях, докато те лежат в кърви в калта, на него му се струва, че самото човечество е било отмъстено.
Изключително съзерцателна, огромна част от тази книга е посветена на пътуването, на движението, на преследването на сенки и миражи. Дни и седмици се изтичат и под палещото слънце на лятото, и в смразяващия студ на зимата – тези мъже бродят от град на град, поемат договори за главата на този и онзи вожд на племе, понякога се обръщат срещу работодателите си и разоряват градовете, които уж са призвани да защитават, но най-често хищно се нахвърлят върху мирни жители – било мексиканци, било индианци, и безмилостно избиват всичко по пътя си. Скалпират наред и виждат как косите се превръщат в монети. Маккарти ги следва денем и нощем през пустини, които те правят още по-пустинни, през долини, където се белеят кости, димят фургони, проливала се е кръв наскоро или отдавна, времето е спряло и десетилетията едни и същи касапници приютяват.
Те пътуваха и слънцето хвърляше на изток бледи ивици светлина, после един по-наситен цвят като кръв започна да се разлива неочаквано над равнината и там накрая на творението, където земята се просмукваше към небето, слънцето се заиздига от нищото като главата на огромен червен фалос, докато не се показа цялото и не увисна ниско над небето, пулсирайки ненавистно зад гърба им. Сенките на най-малките камъни бяха като щрихи от молив на фона на пясъка, а издължените сенки на мъжете и конете им вървяха малко пред тях като нишки от нощта, от която се бяха изтръгнали, подобни на пипала, които ги свързваха с предстоящия мрак. Те яздеха с приведени глави, безлики под шапките си, като армия заспала по време на поход. Предобед умря още един и те го извадиха от фургона, където беше изцапал чувалите, сред които беше лежал, погребаха и него и продължиха.
Три фигури се възправят сред общия фон насилници. Хлапето, което от малко е увлечено в мътната река и поема към Мексико от алчен патриотизъм – скоро отрядът му е погромен, то попада в затвора, а от него започва безкрайното му странстване, убиване, пак странстване и още, и още убиване. Водач им е Глантън, енигматичен звяр, воден от своите най-чисти и ясни инстинкти да оцелява, да убива, да яде, пие и да се съвокуплява, човек, който сменя страната си за миг и винаги оцелява като най-прокълнатото животно на планетата. И съдията, истинският главен герой в този роман. Чудовище в човешки образ, който търси своята собствена истина, знае всичко в очите на невежите около себе си, безмилостен и упорит – не можех да не си го представям в образа на Бил, стареца с набраздено лице от сериала Westworld, който също като него сее смърт и търси свои си отговори в един изкривен свят. Около тези тримата има и други герои, някои оцеляват повече, други по-малко – но косата на смъртта рано или късно идва за всеки.
И двамата бяха в добро настроение, измити, сресани и с чисти ризи. Всеки от тях предвкусваше вечера, в която щеше да има добра почерпка, а може би и любов. Колко много младежи се връщаха у дома студени и мъртви след такива нощи и планове.
Абсурдно е да давам оценка на този роман, той е от толкова различен порядък на познатите уестърни, няма място и за сравнение с романтично украсените и фактологично осакатени романи на Карл Май, Лизелоте Велскопф-Хенрих и останалите. Бегло с него се родеят „Бъчърс Кросинг“ на Джон Уилямс и „Инцидентът в Туенти-Майл“ на Треванян, но нищо повече. Това е история за дивото Мексико, за дивашки времена и дивашки мъже, които са по-ужасяващи от кой да е див звяр. Мнозина се молят на бога си по тия страници, но ни един не получава капка милост от небето си – както винаги е било в историята, силният прегазва слабият и са нужни прекалено много страници и хиляди прекършени животи, за да дойде възмездието, колелото си се върти, днес си отгоре, утре под него. Маккарти за мен въплатява в своя съдия митологичния образ на безсмъртния войн, който преминава през вековете, древните са го имали за бог, а днес е просто архетип на чистото насилие и на чистия ум – този, който не признава кой да е за равен нему или дори да му даде правото да се нарича човек.
След „Тук няма място за старци“ си мислех, че имам идея какво ме очаква в „Кървав меридиан“, но грешах. Нищо не може да подготви за тези оголени, стихийни, животински отношения в рамките на Дивия запад, с чиято митология сме израсли. Тук е различно. Смайваща книга с груб, подобаващ стил. За последно оставям тоя откъс, крайно непредставителен за суровата литературна вакханлия, която се крие в книгата. И се заричам да дам още един шанс на „Пътят“, която ми се опря преди години.
От същия автор
От същите жанрове
