„Кървав сън“ на Серж Брюсоло ми бе препоръчана като книга, която има доста паралели с „Морелси“ на Чайна Миевил, която четох скоро, а собственикът й ми я даде за прочит, за което му благодаря, нямаше да ми е лесно да я открия иначе. Паралелите наистина са факт, но определено французинът е написал много по-мрачна и сериозна постапокалиптична фантастика, в която липсва жизнеността и забавата от творбата на Миевил, но пък размахът и идеите са повече от впечатляващи – без съмнение жанров шедьовър.
Представете си безкрайна пустиня, чийто пясък прояжда и убива всичко живо, което нагазва в него незащитено. Нарядко се издигат огромни хълмове, покрити с примамлива трева, единствените безопасни местенца сред безкрайната смърт. Тези хълмове са животни-планини, заспали хилядолетен сън, които се будят само за да умрат. Кожата на тези чудовища е неподатлива на пясъка-канибал, а когато се свали от скоро убито чудовище, става най-скъпата възможна стока за чергаруващите племена, защото запазва изолиращите си качества и може да се използва за бивак навсякъде в пустинята – а дори може да бъде засаждана. Нарядко в тази пустош има общества, които съществуват почти самостойно, разделени по зловещи кастови признаци, затвърдени и на генетично ниво: някои се хранят само със сурово месо, други само с растения, трети – автономните – се самоизхранват с косата си и срамните си косми, които растат изключително бързо. В тази абсурдна обстановка Брюсоло разиграва мрачен, изпълнен с кошмарни преживелици сюжет, който обаче има истинска стойност, без самоцелни жестокости и напоителни кървави сцени за задоволяване на низки страсти. И макар в началото да имаше моменти, които ми дойдоха в повече – например напоителното дълбаене на пресния труп на едно от животните-планини, то по-натам приех натурализма като неизбежен начин да бъде разказана тази сурова история.
Краят дойде твърде бързо, това е може би единственото, което ме разочарова, постланата история даваше свобода за много повече обследване на този страховит свят, за допълнителни герои и обрати. Брюсоло обаче е избрал да се устреми към клиширан край… който да захвърли в миг и да завърши по начина, по който книгата започна – смазващо.
За което шапка свалям. Жестоко.
От същите жанрове
