Приказките винаги живеят в нас, дори и с порастването от съзнаваното да потъват в несъзнаваното – но пак се реят там, влияейки деликатно и ненатрапчиво. Първият досег със странното, с различното, с изкривените приказни реалности и често стряскащо-ужасяващите събития не се забравят. Искрено ме забавлява как периодично някой издига назидателен глас колко са лоши приказките, какви конфронтиращи се със съвремието тематики нищят, и се чудя: дявол да го вземе, на тия кой им ги е разказвал, та така са ги намразили? И дали просто им липсва онази толкова красива детска доверчивост, че всичко чуто е ако не истина, то поне възможно, че светът е много различен от всичко около ни, че краят (почти) винаги е хубав – но и ясното разбиране, че не, тези неща не се случват в действителността и една прочетена приказка няма да доведе до пагубни последствия.
Когато се зачетох в „Кървавата шапчица“, се ядосах, че не съм чел още другата интересно звучаща книга на Анджела Картър – „Адските машини за желания на доктор Хофман“, искаше ми се да имам повече разбиране за творчеството ѝ, но нейсе. Зачетох се в този популярен на Запад сборник, вероятно най-прочутото произведение на Картър (емблематичен за цялостното ѝ творчество, както е „Кралят в жълто“ за Робърт У. Чеймбърс), с очакване да са модерни интерпретации на класически приказки като „Синята брада“, „Червената шапчица“, „Котаракът с чизми“ и други, но грешах. Това не са пренаписани истории с различни сюжети – това е цял един друг свят.
Картър наистина е взела основите, есенцията на тези приказки, но ги е преобърнала, превърнала ги е в модерни гротески, в една нова митология, която задава различни кодове за съзнанието ни. Вмъкнатата фина еротика работи на още едно ниво, тя може лесно да е само маркер, че това са „приказки за възрастни“, но е повече, бих казал – идентификация за преминаването от реалност към фантазия, но и обратно. В „класическите“ приказки сексът липсва, тук го има начесто, той е свързващото звено между досегаемия свят и този, който се изгражда на подсъзнателно ниво – и примерно при приказката за „Синята брада“ (тук „Кървавата стая“, като оригиналнто име на сборника) го има както ужаса от откриването на телата на бившите съпруги, но и привличането, което младото момиче изпитва към съпруга си-чудовище.
Често в тия разкази физическите удоволствия вървят ръка за ръка със смъртта, но няма да разкривам повече, защото част от очарованието е не само в наситения, разточителен стил (силно ми напомни на чувствеността във „Вампирът Лестат“ на Ан Райс), но и в завоите спрямо оригиналните приказки (доколкото това може да се каже за народно творчество, което се „кротва“ в една версия чак след записването му) – Картър смело руши преградите и особено в едната от версиите на „Червената шапчица“ просто шокира. Затова и идеята да наречем сборника именно „Кървавата шапчица“ и да илюстрираме на корицата един от най-странните разкази в книгата – „Горският цар“, ми допадна.
Лично на мен най-много ми допадна трактовката на „Котаракът в чизми“, която Анджела Картър беше наситила и с много хумор, а трябва да призная, че останах като вцепенен от един възкратък разказ по непозната ми в оригинал приказка, казващ се „Снежното дете“ – буквално две странички, които помитат с изкривена логика. Версиите на „Червената шапчица“ са страхотни, но пък някои от приказките, които не бях срещал досега (може би просто не са познати у нас, или не са ми попадали като дете), не ме впечатлиха толкова.
Като цяло „Кървавата шапчица“ е пиршество за читатели, търсещи „по-висок“ стил, с богата образност и откриване на скрити значения. Разказите за мен се доближават повече до митологията, отколкото до фентъзито и хоръра, макар и че елементи от тях има предоволно. Мисля си, че ще препрочитам тази книга и в бъдеще, защото останах с усещането, че има повече зад тези наситени изречения, зад случващото се на преден план сякаш прозираше една друга, по-зловеща реалност, точно като тази, която срещнах при Чеймбърс, Лъвкрафт и други от класиците на ужаса.
От същия автор
От същите жанрове
