БАРКЪРРРРРРРР!
След точно година чакане – той е пак тук! И вторият том на „Кървави книги“ носи изтънчената доза хедонистичен ужас, в която човешкото замира, цивилизацията се смъква като изгоряла кожа и отдолу се оголват първичните инстинкти – натегнати, готови да повярват във всичко, защото не знаят откъде може да дойде опасността. За тях спокойствието е някаква коварна измама и всяка ситуация може да се окаже път към Ада – точно според вкуса на Клайв Баркър.
Отново изтръпнах, когато в началото прочетох прекрасните думи на автора: „Всяко тяло е кървава книга: където и да ни разтворят, сме червени”. И мигновено се настроих към вълната от първичен шок и перверзна наслада, които ме очакваха. Не останах разочарован.
“Ужас” повежда сред научното обследване на страха. На достигането до корените му, до заравянето в него, до потъването в посока удавяне. Няма да издавам нищо от разказа, освен един прекрасен цитат: „Брадвата му беше верен приятел, схватлив и проницателен. Тя можеше да реже и да прерязва, да сече и да отрязва, но ако бяха достатъчно хитри, двамата с нея можеха да запазят човека жив още дълго, дълго време.“
“Адска надпревара” е от онези психарски разкази, които смесват най-мрачните митове с баналната реалност – в случая – едно благотворително надбягване. Това бягане е по-важно дори и от някое с пореден световен рекорд на Болт – този път Дяволът добре е преценил нещата и май ще успее да получи власт над планетата. Състезателите трябва да запомнят само едно нещо – да не поглеждат назад. Ни веднъж. Защото иначе…
“Джаклин Ес – последна воля и завещание” е разказ, еманация на страха на мъжете от жена, която може да убива лесно, само с мисъл – да променя своеволно тялото на човека отсреща, да смачква органите му, да променя конфигурацията на крайниците, да си играе с костите и мускулите. Много мъже ще пожелаят Джаклин. Това е проблемът.
“Кожите на бащите” – най-психарският разказ в книгата, пряка връзка с ужасите на Х. П. Лъвкрафт – безумни, непредставими чудовища, секс, една чудновата бащинска любов и много човеци, тръгнали смело и безкрайно глупаво на групово заколение.
“Среднощни убийства на улица „Морг“” според мен пък е стилов реверанс към Хърбърт Уелс и „Островът на доктор Моро“ (Бранимир Събев допълни, че съм пропуснал споменатата и в разказа пряка връзка с По), в който една човекоподобна маймуна, облечена в шлифер, се вихри с бръснач в ръка.
Петте разказа определено са приковаващи вниманието, може би само последният бе известно разочарование, макар че и в него имаше страховити и смразяващи кръвта моменти. В крайна сметка все пак продължението ми хареса малко по-малко от първата част, където просто нямаше слабо място – там имаше и великолепните уводи, които вкарваха страхотно очакване преди гмурването в разказите. Реално дори само абсолютната изтънчена лудост на „Кожите на бащите“ стига човек да оцени какъв автор е Баркър, но всички, взети заедно, задават ясно послание – всичко около ни крие ужас, който може да бъде изваден наяве. И това, че не го виждаме, не значи, че той не ни дебне отвсякъде.
Мислете за това, когато излизате по тъмно. Мислете за това. Но внимавайте какво ще събудите с мислите си…
