Третият том на „Кървави книги“ се появи тихомълком на щанда на „Колибри“ в последния ден на панаира и някои книжни мискини се изхитриха да се доберат първи до книгата, а с ревюто ме превари и дивна девойка, на която хич не отива да чете такива неща, ама нейсе. Аз пък обуздах нетърпението си за книгата, за да я прочета в по-спокойни, празнични времена. Да видим какво имаме този път:
„Рожба на киното“ е от ония разкази, които американските автори толкова обичат – в които се правят теманета към романтичното минало на Холивуд, наскоро дори и цял роман в тази посока прочетох – „Хайде всички да убием Констанс“ на Бребдъри. Разбира се, при Баркър капка хумор няма, киното оживява по начин, който заклетите киномани мечтаят… или не точно.
„Негово Величество Роухед“ е абсолютната бруталия в сборника, езическа вакханлия и гавра с религията, напомняща на страхотния графичен роман „N.“ на Кинг. Древно божество, олтар, църква, свещеници – и касапницата е в ход.
„Изповедта за савана (на един порнограф)“ е доста шантава история с криминален оттенък, в която един льольо ала Уолтър Уайт от първите серии на „Breaking Bad“ е убит по крайно жесток начин и след смъртта си започва да преследва мафиотите, които не само са го пречукали, но и са го набедили за създател на порно-империя… второто определено го вбесява повече.
„Изкупителни жертви“ за мен бе най-слабият разказ изобщо от всички сборници досега, нещо средно между опит за психологически ужас и приключенско-любовна история. Яхта с разхайтени младоци на нея се забива в неотбелязан на картите остров, който крие мрачна тайна – е, оцеляването определено е малко вероятно.
„Човешки останки“ също не можа да ме грабне особено, пак имаше криминален привкус, но този път насочен към красиво жиголо, който се сблъсква с кошмар – древна статуя предявява претенции към външността и самоличността му.
Истината е, че този том просто не ми допадна чак толкова, колкото предните, до голяма степен защото четири от петте разказа не ме грабнаха по оня начин, който Баркър безспорно владее. Харесвам типа ужас, който той блестящо използва в „В хълмовете, градовете” от първия том или “Кожите на бащите” от втория, тук само „Негово Величество Роухед“ се доближаваше, макар и не чак толкова, до тях.
Разбира се, стилът на Баркър си заслужава четенето, но тръпката идва и от сюжета, който събужда нещо отвътре, някакви вече вградени или прорасли самостойно страхове, някакви отгласи от удобно забравени кошмари… Когато един сюжет следва тясно безинтересна обстановка, примерно както в двата от разказите криминални типове си получават заслуженото, това не може да ме привлече в себе си, не може да възбуди тоя ритъм на неведомия ужас, който други, по-чалнати негови разкази събуждат. Надявам се следващия том да бъде отново в посоката, която ми доставя това тръпнещо, макар и страховито удоволствие.
