Последният вик на лятото бе крясък – „Кървави книги 4“ на Клайв Баркър протегна отрязани ръце към феновете и те, не се съмнявам, ще ги сграбчат непоколебимо, каквото и да им струва. А аз се замислих как преди три години излезе първата порция и просто ме отнесе. Сега вече сякаш посвикнах със стила на Баркър, пък и попрочетох и други в жанра („Кутия за птици“ на Джош Малерман, „Отвъд стената на съня“ на Х. Ф. Лъвкрафт, „Демонични песни“ на Ф. Пол Уилсън), та не се стряскам вече толкова и дори мога да ги чета на тъмно 🙂 Последната част я четох точно така и бе приятно, даже без кошмари:
„Бунтът срещу тялото“ е психопатски разказ за две ръце, които трескаво дирят възможност да се отърват от робията си и в крайна сметка едната успява да се освободи и да започне общоръчен бунт срещу човечеството. И ако лудостта на идеята си е ясна, то по-силно впечатление ми направи как Баркър изгражда всеки участващ герой, дори тези, които няколко реда по-долу умират безславно, как ги прави плътни с няколко думи, въвеждайки ни за мъничко в живота им.
„Нечовешко състояние“ носи нещо от привкуса на „Портокал с часовников механизъм“, само че бруталността освен че произхожда от героите, този път и се връща срещу тях, при това съвсем прямо. Банда крадливи типчета пребиват грешният пияница и открадват вещ, която по-добре да не ти е в ръцете – защото иначе става страшно.
„Откровения“ е добра история за ужаси в крайпътен хотел, опит за ново начало за два призрака, завършили любовта си трагично, и прямо развенчаване на религиозното лицемерие и агресията, която то често прикрива.
„Долу, Сатана“ е поне според мен слаб разказ за богаташ, който си построява ад с идеята да привлече дявола, но не му се получават нещата баш по начина, по който си го е представял.
„Епохата на Желанието“ ми се струва отдаване на почит към „Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс и съдържа сходна история за зловещ експеримент, поел в кървава посока. Същевременно сходна фабула разви в наши дни и Чък Паланюк в „Ненагледна моя“ – за мощта на желанието и цената на пълното му отдаване. Имаше добри трагикомични сцени в тоя разказ, особено изнасилването на един полицай 🙂
Като цяло четвъртата част на „Кървави книги“ си е приятно преживяване, но ми липсва усещането на лудешка изненада, която, ще се повторя от едно предно ревю, разкази като “В хълмовете, градовете” от първия том или “Кожите на бащите” от втория събуждат.
Още мнения за книгата има в „Книжен Петър“, „Блогът на Бирето“ и „още един блог за книги„.
