За първи път чух за Александър Чакъров преди 4-5 години у един мой приятел, светла му памет. Минути преди това се бях запознал с балканеца Петър Делчев и със страхопочитание седях до него – наскоро бях прочел неговия зашеметяващ сборник „Трънски разкази“, а той с увлечение разказваше за книгата, която пишеше тогава, и която се реализира под името „Кастинг за Месия“. Тогава Делчев каза и думи, които се запечатаха в съзнанието ми – че един друг сборник трябва да бъде четен и той се казва „Балканска мадона“ с автор Александър Чакъров.
Зъл е господът. Поне по тоз нашия, македонския край, е зъл – ама туй, то е за по-втасал акъл. Млад ли си: едната жена ти е господът, пък тя, жената, господ няма – затуй сичкото на господа му е лъжа.
Оказа се трудна задача да се намери тази книга и забравих за нея, заринат под другите, които се трупаха. Докато преди няколко месеца чудесната Ганка Филиповска, без чиято отдадена работа като редактор куп прекрасни книги нямаше да излязат (особено тази), не спомена пак тая „Балканска мадона“ и че познавала автора. И най-важното – че разказите си стрували преиздаването. Този път книга се намери (малката корица вдясно) и четенето се превърна в един от ония моменти, в които ми се искаше да крещя към целия свят да зареже всичко и да сяда да чете с мен. И сега, няколко месеца по-късно, новото издание е факт – казва се „Кървави разкази“, както е било оригиналното издание на сборника, с Александър Чакъров решихме, че е редно да се върнем към него.
Три пъти пламна пушката… Чак подир туй, много подир туй погледнах – лежат, не мърдат, целите в червено тесто омесени, на пита замязали – такваз, дето не са яде…
Двеста дена ма съдиха – две думи само им рекох: „Аз съм Таньо войвода. Утрепах ги тез, щото сгазиха хляба!“.
Това не е „моя“ книга, макар в карето да се водя „отговорен редактор“, това клише, зад което понякога се крият седмици труд, понякога само един бегъл финален поглед. Това си е книга на Ганка и на Чакъров – двамата работиха месеци наред, като щателно редактираха и изчистиха коректорски тия разкази, написани на специфичен диалект, който иска подход, не винаги съвпадащ с книжовната норма в наши дни. И така е редно – нека тия диви, стихийни разкази да звучат така, както са мислени, както са звучали в главата на автора, защото инак биха били осакатени, приравнени с нашите тромави правила. Неслучайно използвах „диви“ по-горе – самият Николай Хайтов има отзив на задната корица на предното издание, от който взехме един хубав отломък и за настоящето, като го допълнихме с чудесните думи на Петър Делчев: „Aĸo нa изпипaнa в дeтaйлa и дoбpe пoднeceнa cлoвecнocт ви ce иcĸa дa pъĸoпляcĸaтe блaгoпpиличнo, oт „Kъpвaви paзĸaзи” щe ви идe дa yдapитe ĸaпaтa в зeмятa, дa пpeпcyвaтe вceлeнaтa и дa cĸpъцнeтe cъc зъби нa cвeтa и ĸpивинитe мy!“.
Безбожни ми са сичките вяри… Ама тя, безбожната вяра, други я тика в огъня… Други я тика, пък теб та пази, щото уж човекът тогаз е господ, ама той – на тоз господ – му вика АЗ… Пък кажеш ли аз – господ няма!… Ей туй най-паче исках да та питам, господин Арнаудов, има ли такъв някой бог – за безбожници… Щото ти сичките богове ги знайш. От Озириса като ги почнеш – че до Христа. До Христа, че и по-натам… Има ли такъв някой безбожен бог, дето да дава огън… без да ни иска кръвта?… Има ли? Ще го има ли?…
Четох тая книга без дъх, без да мисля за нея като за „проект“. Четох я като призвание, като нещо, на което си заслужава да бъде върнато по рафтовете на книжарниците, което трябва да се върне в ръцете на читателите. За последно така се чувствах, като четох „Калуня-каля“ на Георги Божинов, друга изтръгваща сърца книга, написана на поетичен стар език. Тук ще вмъкна нещо, което четох преди много години, докато следвах – че официалният език е диалект с армия и флот. И че правото на съществуване на творби на диалекти е абсолютно неотменимо, особено когато те са същностно по-колоритни и интересни от официалния език, нужен за ежедневната реч (тия дни четох и друга такава книга – „Автономията????“ на Стоян Николов-Торлака, за нея важи същото).
Смъртта не е куче да я вържеш на синджир. По кеф да я пущаш, по кеф да я запираш. Войната отвържеш ли я – връзване няма. Живо ти го изяда сърцето и с таквоз сърце без сърце ходиш и душа носиш. Аз за мойта война ти думам, даскале, на Шинбилина Кръстан войната, дето я зафана на тоз, пък ши я свърши на оня свет.
Защо още не пиша нищо за самия сборник, ще попитате. Защото се чувствам безсилен да опиша истински тия чутовни разкази. Каквито и епитети да изсипя, ще са неспособни да опишат същинската мощ – и аз не се шегувам, че Чакъров достойно застава редом до Йовков, Хайтов и Божинов. И да, не е писал други разкази, само това е. Но в 130 странички има достатъчно. За красивата Калина, открадната от бея, и отмъщението на мъжа ѝ, поп Ристе, който губи Господа си, за да си я върне; за Таньо войвода, на когото национализират мелницата и за когото по-високо от хляба няма, затова с лекота качва бесилото; за красивата Митра, която спи с турци и е осъдена на смърт от българите, и убиецът ѝ; за малката Бодана, която трима я крадат и пазят животински за себе си, и детето, което е на всички тях; за синята пустиня, любимият ми разказ, който с последните си думи ме прониза почти физически, не мога да опиша усещането; за балканската мадона, която няма кой да нарисува… и още много.
Щото аз, кога го знаех, черен ми беше като кучи гъз и на пъпа си баш я бе турил Македонията: ни да го чешеш, ни да го ръгаш. Бяс беше тоз свят – разбесува ни сичките – какви сме, да не се знаем – таквиз ни направи… Кипяхме ѝ, вряхме ѝ на Европата в акъла, горяхме ѝ, изгоряхме ѝ – сичкото мина замина, сичкото ни са забрави… Ама едно да ма питаш – умрял да съм, пак ша ти го река: българин са родих, български поп ма е кръстил и ей туй име ми е турил – Варадин. Пък ей тоз балкан е Али ботуш планина и дорде дишам, дорде очите ми гледат, за българска ши я знам, за моя ши я броя. Пък светът де ши я туря, чия ши я пише… майната му!
Разказ в разказ преливат, мъките на тая окаяна Македония да разкажат, разкъсвана в ония времена от всите страни. Българи, турци, гърци, какви ли не – всичките искат своето, не щадят ножове и куршуми, грабят и насилват, но и защитават и милват, когато се сблъскат с достойнство насреща си. Трудни са за четене тия разкази, трудни не заради езика, а заради мъчността да видиш тия хора като наши хора, тия характери като реални и съществували в ония бурни времена. Барем и днес са вълчи времена, но поне оръжията по-рядко гърмят, поне чети и банди не скитат из горите и не правят бели на пътниците (почти).
Ето го пътя, ето го оня завой, дето винаги удряше. Дойна облегна гръб в ствола на едра стара бука. Горещо є беше. Смъкна абата, завърза на възел косата си и се загледа в пътя. После бавно вдигна очи към небето. Широк е тоя път, насред поляна, вижда го господ. Мъж няма, покрив няма – ама с рожба ще я дари. Щото таз мъка, нейната, трудна жена – с куршум да мери и нож да върти – такваз нигде я няма. Такваз мъка само с твойта са мери, Господи! С твойте мъки – сам видиш… Жива рожба ми дай, здрава. Таз бабичка не я чувай, не я слушай…
Горд съм, че помогнах мъничко „Кървави разкази“, шедьовърът на Александър Чакъров, да заживее нов живот. Благодаря на Петър Делчев, че сподели някога за тях, на Ганка Филиповска, че ги събуди за нов живот и че им даде далеч повече време и усилия, отколкото могат да бъдат заплатени. И на Захари Карабашлиев трябва да благодаря, той знае за какво, помогна много, като ме накара да се надскоча. И на самия г-н Чакъров, че ни се довери, без да сме се и видяли. Надявам се и това да се случи, за да стисна ръката на един истински талантлив българин.
Още откъси съм цитирал, за да усетите вкуса на разказите:
„Ин вино веритас“ – майната є на куртоазията: цар ако бях, да знаете – всичките вестникари щях на вестниците им да ги опека. Щото вестник не е останал, дето не се е умирисал на кръв. Веднъж един го броих – „Зора“ ли беше, „Заря“ ли беше – сто тридесет и пет пъти думата кръв е турена – в един брой. Не вестник сякаш, а морга. Знаеш ли, Денделиев, думата „кръв“ най-много лъже. Не дума, курва, вещица. Четеш я и сякаш шампанско пиеш. Миражи, музика… А кръвта, Денделиев… живата, знаеш ли колко бързо умира? Как вони прясна кръв знаеш ли? И ти беше писал веднъж: „барутът е мъжкият парфюм“. Фраза един път, разкош, метафора. Браво! От душа ти завидях. Ама друго едно ме човърка, прощавай за откровеността: веднъж така, за зор заман с барут парфюмирвал ли си се… Чакайте, Денделиев, прощавайте. Конят, конякът – разчувствах се. Не исках да ви обидя. Не е ваша вината, ничия не е тя. Далечно е всичко… От дъното на света, от душата на господа… Всичкото се е сбъркало.
–
– Не му фащам вяра на игумена, ако да е божи ортак. Не е такъв господът, ако ни знай, ще ни рече. Затуй ей как да бъде: сите ши са наредим далеч от булката с курдисани пищови и га извряка детито – гърмете накръст. Който се трепе – калпава му е семката, който живее – той е бащата. Прощава го, демек, господ! За детито го прощава.
Такваз я измислил Попдявола. Нали куршумджия… и на господа хабера куршум го турил.
–
Ама право в очите я изгледах, ей толкоз не си отби погледа. Наша мома да изгледаш тъй, в земята ще потъне от срам, ще пламне, ще изгори… Не ги огъна очите, не ги наведе – тогаз сичките ги видях: зелени очи, съща коприва – жилят. Жилят, ти казвам, няма лъжа… Щото лицето є беше като стомна глечосана, като печена пръст… Ама тез очи грозно да го речеш, не даваха… Въгленът денем как свети? Никак. Какво е въглен на слънце? Ама нощем… на слънце става, на кръв – тъй свети. И тя тъй… Тез очи, на туй лице, само жилеха.
От същите жанрове
