Нямам афинитет към политическите трилъри – малкото ми срещи с такива, примерно с „Вашингтон, окръг Колумбия“ на Гор Видал, по-скоро завършваха с разочарование. Именно затова започнах „Къща от карти“ на Майкъл Добс с известна предпазливост, но лъскавата ретро атмосфера, това особено лустро, така добре отразено и в корицата на Дамян Дамянов, бързо ме погълна. Една друга книга постоянно се въртеше в главата ми и допълваше козните по страниците – великолепната „Политическото животно“ на Джеръми Паксман, която обрисува и иронизира именно британските политици и затъването им в блатото на посредствеността, изискуема за поста. И след средата вече ми беше ясно, че чета нещо изключително – и точно това е, което прехвалената Хилъри Мантел не успява да направи в историко-политическите си романи „Вълци“ и „Доведете труповете“: да създаде стегнат сюжет, който да се движи устремно и да не пуска читателя до края.
Всъщност „Къща от карти“ звучи като роман на Артър Хейли – с всичките дребни подробности, които придават автентичност, с цялото умение в изграждане на добър сюжет без излишни обяснения, с тази солидна атмосфера преди ерата на интернет и мобилните телефони. Публикуван през 1989 г., романът е застанал на ръба на две епохи, но е позициониран изцяло в отминаващото време на противопоставянето на световните свръхсили – а Добс прокарва през героите си послание за обособеност, за незначителност на всичко отвъд морските граници на Острова. При него политиката е заместител на войната с по-коварни средства, а човешката природа е озъбена и разголена пред примамливата цел, а именно властта. При това далеч не власт в абсолютната ѝ форма, а една банална, демократична, окована и балансирана от други сили власт – и все пак тя е достъпна, тя е желана, тя е обект на борба. Но до голяма степен това е книга за егото на един мъж. И когато то е наранено, когато той е зашлевен и се чувства изхвърлен несправедливо зад борда – тогава става по-опасен от всеки враг. Самият Добс казва в един от страхотните кратки уводи към всяка глава:
Прочетох Библията от корица до корица. Забелязах, че св. Лука казва да прощаваме на враговете си. Прочетох и другите му послания, и тези на всички други светии, наистина ги прочетох. Никъде не се споменава и дума, че трябва да прощаваме на приятелите си.
Романът е опростен като сюжет и поне за мен предвидим като край, но точно така и трябваше да завърши, всичко друго би било половинчато и безгръбначно. Хареса ми това затягане на напрежението, това изплитане на мрежата, това поставяне на капани, щракването им, оставянето на жертвите да прегризат сами крайниците си и примирени да се оттеглят от сцената на борбата. Разбира се, допадна ми силната критика към политическата система, която толерира пасивни и безобидни плужеци, която в самата си същност насърчава лицемерието и лъжата, прикриването на страстите, на греховете, на нуждата всяка дребна простъпка да бъде заметена под килима и по този начин да направи извършилия я подчинен на някой, който знае за нея. Медиите са важни по тия страници – техните собственици, редактори и репортери, балансът между дълг и умение за нагаждане, симбиозата с политическата класа, но и нуждата все пак да я жилят от време на време. Добс поставя важни въпроси с ясни отговори – но няма да откриете рецепта за измъкване от създалата се биосистема на взаимно подхранване.
Определено ще гледам и сериала по книгата, доста мои приятели са луди негови фенове – това вероятно предопределя добра съдба на романа (също както стана с „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс), но би било жалко само това да е причина. „Къща от карти“ има аромат на отлежало уиски и ми достави удоволствие, при все отдалечеността във времето от написването ѝ и сюжетът, който по принцип не е от тези, които привличат вниманието ми. Има нещо джеймсбондовско в тази книга, дори и само в почти фантастичното навързване на събитията, за да отведат до очаквания край – Добс не си прави труд да оплита нещата до невъзможност, дори напротив. Той изгражда плавно и еднопосочно действие, а читателят го следва хипнотично с ясното съзнание, че това е нередно, но толкова примамливо – да можеш да движиш всички като кукли на конци, да сваляш властници и да побеждаваш враговете си, оставайки в удобна сянка.
Дори няма да си правя труд да правя паралели с нашенската политическа действителност. Фарсът няма нужда да бъде описван, той е видим.
От същия автор
От същите жанрове
