Трудно е с книги, в които не можеш да се идентифицираш с никой от героите. Трудно е да очакваш нещо прекрасно като “Ловецът на хвърчила” и “Хиляда сияйни слънца” на Халед Хосейни, а да попаднеш на нещо съвсем различно. Поне за мен е направо невъзможно да реша кои са “добрите” и кои са “лошите” в романа, след като според автора първите са защитници на традиционната религия и отхвърлят яростно радиото, телевизията, киното а и какви ли още не цивилизационни придобивки, желаейки да запазят привилегиите си на пазители на джамията и традициите, получени по наследство, а не заслуги. А всичко това се случва на фона на една къща с много обитатели Иран преминава от фазата на американска марионетка при шах Реза Пехлави до фанатична и задушена от кървави репресии ислямска държава…
Не може да се каже и че ”Къщата на джамията” на Кадер Абдола има ясен и строен сюжет, дори напротив. Центрирана около дома, принадлежащ на управниците на местната Петъчна джамия (най-важната в силно религиозния град Сенеджан), през този дом преминават куп герои, които ту живеят в него, ту се пръсват другаде, сменят радикално (и твърде малко обосновано) убежденията си, организирано един става комунист, друг яростен последовател на Хомейни, трети са обречени да загинат за драматизъм в края. Ролите са неприятно видими и ясни, без никакво указание защо се случват, каква вътрешна необходимост тласка тези хора в посоките, които избират, и само централният образ – Ага Джан, търговецът на килими, владеещ тайната на най-прекрасните шарки – стои несретен в центъра и чака този или онзи да затъне в проблеми, за да се втурне да го спасява. Дори и възможностите му малко по малко стават все по-ограничени…
Ага Джан е пазител на традицията във времена, когато тя е обречена в този си вид – когато джамията е един от властовите центрове, а местният имам има важен и често определящ глас за съдбините на пазара и града. Тази традиция е разклатена от светския шахски режим, който използва както мощна пропаганда, така и елементарната примамка на телевизията, киното и по-свободните нрави, включително еротична поезия дори. Падането на този режим под властта на Хомейни и мощните аятоласи не е от полза за джамията – властта е изместена изцяло на политическо ниво и отново Ага Джан бързо осъзнава, че е вече само дребна пионка, зависима дори от своя слуга, бързо ориентирал се накъде духа вятърът.
“Къщата на джамията” не можа да ме грабне, не можа да ми предложи красиви моменти, по-скоро повече или по-малко дразнещи сцени, в които Абдола се е опитал да покаже красотата на ислямската религия, на убежденията на вярващите, а аз лично – знаете моята позиция – виждах само сляпо привързани към куп измишльотини хора, които и за миг не могат да прогледнат отвъд булото на своя Аллах. Пример – две фанатични бабички, които така и не намират време да се омъжат, шетайки в къщата на джамията, но за сметка на това 20 години стават преди изгрев слънце и метат тайно от всички, вярвайки, че след този срок един от пророците ще слезе при тях и ще ги възнагради в пътуване до Мека. Двайсетте години си отминават, от обещаната свръхестествена награда няма и следа и двете благочестиви баби решават, че са объркали нещо и още две десетилетия чинно стават по тъмно, за да метат. Отминава и този период, пътем с живота им, но награда няма – и вместо с поне малък проблясък на разум да се запитат – бе дали пък религията ни не лъже поне за това? – те решават, че фактът, че знаят една за друга, че метат, е причина да не са изпълнили божествената повеля. Ако за вас това е красива метафора на религиозната ревност или нещо подобно – ваша воля. За мен е огромно количество безсмислен труд, също както безкрайните молитви.
Често ме обвиняват, че нападам изключително безумията на християнската вяра, но в тази книга и ислямът е показан в две от същностите си – както на неоспорван регулатор на живота в едно средновековно по напредъка си общество, така и на на агресивна, фанатична религия, в чието име лесно падат хиляди жертви без ред, без съд, без милост. Всичко се оправдава с волята на Аллаха. Не е трудно, при нас се е случвало абсолютно същото по време на Народния съд “в името на народа” – в случая комунистите и машите на Хомейни са неотличими.
За мен книгата имаше стойност в посока на това да покаже, че няма еднозначни определения. В днешно време често срещам идеята за “жертвата” Иран, които са на прага на американска инвазия, а като основателен довод за иранската невинност се посочва, че не са започвали война в последния век. Това е факт, но това управление вече е водило една война срещу своя собствен народ, както направиха и още купища управници в региона, част от които вече загубиха властта и главите си по един или друг начин. В никой случай не оправдавам и нефтолюбивите претенции на американците – и те нямат работа там по тази линия. Но точно този заплетен възел от противоречия е добре показан в книгата – Кадер Абдола препуска през историческо-политическите промени в галоп, без да се вдълбочава в тях, по-скоро ги показва като едно неспирно развитие, което не може да бъде етикетирано като “положително” или “отрицателно”
Наясно съм, че ще предизвикам по-скоро негодувание с това си ревю. Но честността пред мен и пред вас е над всичко – не мога и не желая да хваля книга, която практически не можа да ми се понрави с почти нищо.
Вижте и далеч по-положителното ревю в “Аз чета”. Мила Ташева е написала ревю, което е на точно противоположното на моето мнение, и все пак е истинно само по себе си – книгата има и друга страна, особено ако считате, че традициите са по-важни от всичко. Аз не мисля така просто.
От същите жанрове
