Каквото и да се случи с „Deja Book“ (а след „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим бъдещето изглежда много по-добре), Джош Малерман ще си остане като символ на надеждата и на промяната – преди две години именно неговата „Кутия за птици“ беше първата ни наистина успешна книга, покрай нея започнахме и да работим с Живко Петров, но най-вече започнахме да печелим единствения важен за едно младо издателство капитал – читателската обич. Затова и бе ясно, че ще продължим с книгите на Малерман – множественото число не е случайно, вече превеждаме следващия му голям роман, „Black Mad Wheel“, който очакваме да излезе на български през есента. Но преди него беше ред на новелата „Къщата на езерното дъно“, която Малерман издаде с логото на британския сайт „This is Horror“, които наистина правят чудеса в своята област.
Амелия въобще не искаше да е тук. Не ѝ харесваше този мрачен свят зад нея (сякаш някой дебел малоумен ненормалник е сложил къщата тук, за да привлече теб и Джеймс към нея, морков за магаретата тийнейджъри, ненормалник, който изведнъж се появява от мрака, лигите му се издигат нагоре към кануто, а той те сграбчва за косата и те повлича в къщата си, НЕГОВАТА къща, Амелия), не ѝ харесваше отворената половина на вратата и това, че можеше да влезе вътре без никаква съпротива.
Нямаше как да не си представи, че нещо живее вътре: някакво водно създание, неизвестно, скрито, гнездящо.
Всъщност „Къщата…“ е книга за любов… за нейната поява, изпълване със съдържание, узряване. Да, няма шега в това. Двама млади – Амелия и Джеймс, които са еднакво далеч от най-популярните или най-непопулярните в училище (иначе обичайните герои на романи, крайностите привличат), се срещат случайно и изпълнени с трепет, се решават да прекарат първата си среща в кану сред простора на красивите езера наблизо. И двамата се страхуват да не оплетат конците, и двамата не са сигурни какво следва от тази първа среща… всички помним какво е да си на 17, по дяволите. До момента, в който виждат тунел, който води към скрито езеро, за чието съществуване не са и подозирали. И там, както сте видяли от корицата, ги очаква шокираща изненада – под водата се намира двуетажна къща с гостоприемно отворена врата. Която сякаш ги кани да я посетят.
– Ние също живеем там, Джеймс. Ние също живеем там.
За тия 150 странички Малерман води в две посоки – постепенното изследване на къщата и постепенно задълбочаване на отношенията между Амелия и Джеймс. Любовта ги обсебва, но обсебването им е свързано с мистерията на къщата. Двамата са се разбрали да не задават най-важния въпрос – как е възможно всичко това? Защото това не е просто потопена къща – в нея мебелите са на местата си, по лавиците им дрънкулки, а само от време на време някоя рокля плава около тях и сякаш ги следи. В приземния етаж дори има басейн, който има собствена вода сред езерната… Двамата влюбени са открили центъра на своя свят. И когато той се отмества, губят равновесие.
„Къщата на езерното дъно“ не оставя никое сетиво незадоволени, както правеше сляпата мистерия на „Кутия за птици“. Това е книга за лудостта на първата любов, в която се вкопчваш отчаяно и бездиханно, искаш да я задържиш завинаги, но и да я изследваш до крайност, до последната частица. И да я предизвикваш пак и пак, за да видиш какво ще ти отговори и как ще реагира. Джош Малерман успява и да плъзне историята си по ръба на хоръра така, че да държи читателя в постоянно напрежение, но и да му даде едно сладко връщане към младостта. Но като всяко удоволствие, и това си има цена.
За мое съжаление книгата свърши твърде бързо. Определено чакам с нетърпение „Black Mad Wheel“, тя обещава още оригинална чалнатост от Малерман.
