Едно малко чудо са избрали за дебюта си издателство „Лист“. Вълшебната корица ме кара да се усмихвам, макар и с тъга. Историята на Есперанса заслужава да бъде описана в тия изгревно-залезни краски, макар да знам, че тъмни сенки чакат да протегнат филизи сред подмамващо лекия, игрив тон в началото на нейния разказ. Книгата ми напомни на една друга трагикомична история, описана през погледа на деца – „Стъкленият замък“ на Джанет Уолс. „Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос има преимуществото на автентичния глас, на съграждането на литература върху реалността такава, каквато е, на вик, дошъл от място, което е толкова далеч от светлината на прожекторите, че едва ли някой ще го чуе.
Топлота. Това е усещането, което се загнезди в мен, докато четях тия кратки разказчета, вливащи се като отделни струйки в жизнения поток на живота на улица „Манго“ – там, където живеят пра-пра-прабратовчедка на кралицата на Франция и кралицата на котките, която може да бъде приятелка на Есперанса само до вторник, защото тогава се местят. Там, където печелиш състезание дори с цената на счупени ръце, и където скъпата кола, минаваща по улиците, почти със сигурност е открадната. История след история след история – за тия кратки стотина странички Сиснерос ни запознава с цяла плеяда колоритни жители-имигранти, които се борят с живота всеки миг. Това е другата Америка, която рядко се показва по филмите и рядко се споменава във връзка с оня тамошна мечта и неспирното преследване на щастието.
Тези, които не разбират
Тези, които не разбират, идват в квартала ни уплашени. Мислят си, че сме опасни. Мислят си, че ще им скочим с лъскави ножове. Те са глупави хора, загубени хора, попаднали тук погрешка.
Ние обаче не се плашим. Ние знаем, че човекът с кривите очи е братът на Дейви Бейби, а високият до него със сламената шапка е Еди Ви на Роса, а големият, който прилича на пораснал идиот, той е Дебелото момче, въпреки че вече не е дебел, нито е момче.
Всичко живо е кафяво и тук сме в безопасност. Но само ни вижте, когато караме в квартал с друг цвят и коленете ни се разтреперват, и прозорците ни се вдигат догоре, и очите ни са вперени напред. Да. Така стоят нещата.
Вижте сами този кротък, почти поетичен наратив – Сиснерос напевно описва какво е да пораснеш в мизерен квартал, какво е да си различен от децата в училището и да нямаш осигурено място в света. Есперанса се бори за всичко от малка, нищо даром не я чака – бавно, малко по малко, пред нея се откриват истини, които са лесни за четене, но мъчни за живеене. Такава е тази улица „Манго“ – място за провалени мечти, трудно е пак от нея да изкласят нови, които да пришият крила към шумните ѝ невръстни обитатели. С напредването на книгата смехът сякаш поутихва, Есперанса пораства малко по малко. Вижда повече, разбира повече – магическият реализъм отстъпва място на обикновения реализъм.
Тук някъде вече корицата става твърдо залезна, сенките изпълзяват и предявяват своите претенции. Колелото отдавна е на части, момичетата са пораснали, смеховете им са се приземили. И горчилка засяда. Така е редно. Съдбите на жителите на улица „Манго“ не са за наше забавление, за забавление на кои да е читатели, а за укор и смирение. Навсякъде има такива улици, такива хора. И докато има писатели като Сандра Сиснерос, те ще получават шанс да бъдат превръщани не просто в литература, а в предупреждение, което остава да кънти в сърцето.
От същите жанрове
