Всяка нова книга на Кърт Вонегът е новина, а цял сборник с неиздавани разкази си е радост. Разбира се, веднага се добрах до него и се зачетох с онова леко хем хубаво, хем горчиво усещане, че четеш нещо непознато от любим автор, който вече го няма.
„Късметът на смотаняка“ съдържа пет и половина разказа и едно чудесно есе на обща тематика, но въртящо се около начина, по който гледаме на историята, и сблъсъка с реалността. Половинката разказ е недовършена фантастична творба, която загатва за нещо специално, но, уви, няма как да научим какво става с хората с антенки в главите.
За да бъда актуален, трябва да спомена, че навън е навалял първият сняг, но и за да го навържа с темата, няма да пропусна, че книгата върви чудесно в комбинация с него – стига да сте отделени от стъкло и от вашата страна да е с поне 20 градуса по-топло. А ако имате и нещо за сгряване отвътре – чудно. Тогава ще може да се потопите в разказите, в които има какво ли не (да, знам, използвам за хиляден път тая фраза, но как да опишеш сборник оригинално за н-ти път, а?): млад художник, вманиачен на тема клинична смърт, чрез която се надява да се събере в миналото с починалата му любима; красива и изненадващо непорочна девойка, която трябва да изиграе мръснишка роля в аматьорска пиеса; кратка история за първата любов – с изненадващ и леко нагарчащ край; богат и уж порядъчен младеж, който решава да похарчи състоянието си в бардак, а неговият инвестиционен банкер е готов на всичко, за да го спре; и за десерт – историята на красивата и непохватна секретарка, в която всички са влюбени, за ужас на мизогиничия й шеф.
Вонегът не изневерява на стила си – с много хумор и сарказъм той сблъсква колоритните си герои, но под привидния смях се крият толкова драми. Същината на човешкото е разглеждана отблизо, а дори и най-отблъскващото в някакъв миг става привлекателно, и обратното – това, което наглед е всежелано, става излишно. Красиви, стройни разкази, може би единственият недостатък на книгата е, че е кратка, но това е непроменимо.
Освен „Късметът на смотаняка“, препоръчвам силно и “Докато простосмъртните спят”, още един сборник с разкази на Вонегът, който излезе миналата година.
