Малори не е поглеждала навън от години. Двете деца, с които живее, не са поглеждали никога. Не са виждали слънце, дървета, небе, птици. Дълго се е колебала дали да не ги ослепи още докато са бебета – за тяхно добро. Не го е направила. Вместо това ги е обучавала сурово и непреклонно – превръзките на очите не се свалят никога и по никой начин, каквото и да се случва, защото иначе ги очаква гибел. Децата са готови. Научени са да се доверяват на слуха си, да разпознават настроение само по смяната на ритъма на дишане… вече съществува шанс, макар и малък, да оцелеят в свят, в който хората, осланящи се толкова силно на зрението си, вече нямат място. И са изчезнали.
„Кутия за птици“ на Джош Малерман е от ония страховити шедьоври, които те стискат за гърлото и не те пускат от началото до края. Книгата описва стегнато и сдържано рухването на човешката цивилизация след срещата с нещо непонятно и влудяващо, което обърква човешкия мозък.
Всичко започва внезапно, без предупреждение. Ту тук, ту там хора полудяват и атакуват околните или посягат на себе си по особено жесток начин. Винаги жадните за подобни жестокости медии раздухват истерията по обичайния си маниер, но нездравото любопитство постепенно прераства в паника – опасността е безплътна, неразбираема, без логика и възможност за защита от нея. Хората виждат нещо там, навън, и губят здравия си разум. Цивилизацията бързо се разпада, хората се заключват в домовете си, покриват прозорците, излизат навън само в краен случай… но е вече твърде късно.
Малерман проследява малка група от хора, събрани в къща с достатъчно запаси за дългосрочно оцеляване. В този социум се разиграва в умален мащаб драмата на цялото човечество, изправено пред унищожение от враг, който не бива да вижда и срещу който единствената защита е превръзката на очите. Съквартирантите следят последните медии, които заглъхват една по една, правят смели експедиции до околните къщи, въртят телефонни номера наслуки, за да открият дали има други оцелели – но отсреща дава сигнал свободно. Вътрешното напрежение е смазващо, а нуждата да се ходи за вода до кладенеца в двора се превръща в добре отработен, но рискован ритуал. Често усещат, че около тях има нещо, чуват неясни звуци, очакват всеки миг докосването, което ще предизвести смъртта. Но оцеляват, защото не поглеждат. Това обаче не може да продължи вечно, не и при непостоянни същества като хората, податливи на страхове, мании и абсурдни вярвания.
В тази своеобразна кутия за птици, затворена отвсякъде и единствена защита срещу опасността навън, предстои трагедия, което е ясно от първите страници, когато Малерман описва как Малори е останала съвсем сама с две деца вътре. Припасите им са на свършване и удобната черупка вече трябва да бъде напусната. Наблизо има река, там чака лодка – и тримата трябва да поемат на пътешествие, което може да се оприличи на това на Одисей. По него дебнат опасности, всяка от които стократно по-страшна, защото не може да бъде видяна и срещу която няма защита. Подобно пътуване звучи невъзможно, но точно на това разчита Малерман – да изгради правдоподобна стратегия за оцеляване за същества, които не могат да използват основното си сетиво. Той ги пуска по реката и описва пестеливо, с изключително стегнат стил какво чуват и какво си представят, че се случва около тях.
Лично за мен единственото слабо звено в книгата е краят, макар да има своята логика. Той оставя пространство за продължение, както и достатъчно интрига и неясноти, но такова едва ли ще бъде написано. „Кутия за птици“ носи от оня неразбираем първичен ужас като в „Мъглата“ на Кинг, или при класици на психологическия хорър като Хауърд Ф. Лъвкрафт и Робърт У. Чеймбърс.
Искам да благодаря на Невена Дишлиева-Кръстева, която хареса силно книгата и се нави да я преведе по своя неповторим начин, както и на щателната редакция и корекция на Ива Колева. А за корицата какво да кажем – Живко Петров дебютира на книжната сцена с гръм и трясък с изключителна концепция и изпълнение, което ме остави без дъх от първия поглед, а до днес още зяпам книгата и се радвам като малко дете.
