Тази седмица мина под знака на Стивън Кинг за мен – излезе страхотният трейлър на така очакваната нова екранизация на „То“, купих си страхотна тениска с Пениуайз (цък тук, струва си), гостувах в подкаста „Inglourious Kunts“ на колегите от „Operation Kino“ пак по темата за Краля… и бях от първите, които прочетоха „Кутията на Гуенди“. Да се добера веднага до всяка нова книга на Кинг е въпрос на принцип – само дето този път магията не се получи хич.
Прекрасното издание на „Бард“ с твърди корици се чете за час и половина-два, а историята е пределно простичка. Едно момиче с обичайните тийн драми (доведени до крайност още в „Кери“, а тук само загатнати) получава дар от непознат. Кутия с копчета на нея. Едното копче дава лакомство, друго – сребърна паричка. Няколко други копчета могат да заличат цял град по коя да е точка на земното кълбо; трето може да убива хора; четвърто може да погуби дори цялата планета. Огромна отговорност, стоварена на раменете на малката Гуенди. Тя трябва да крие добре кутията и да се справя с живота си, който внезапно се променя към добро с натискането на това и онова копче. Макар че кое добро остава ненаказано?
Но в „Кутията на Гуенди“ няма никаква интрига. Няма напрежение, с изключение на един кратък епизод. Нищо „вледеняващо“ няма в тази новела. Има само очакване за същинска драма и нейното решение, но тя така и не идва. Чете се леко, но никъде няма Кинг. Само Ричард Чизмар, който освен създател на едно от най-старите американски списания за хорър и фентъзи – Cemetery Dance, е и собственик на издателството, което прави книгата на английски, нещо като приятелски жест ми се струва участието на Кинг на корицата. С което и забравям тази книга с лекота.
Очаквам с нетърпение мащабната „Sleeping Beauties“, написана в съавторство между Стивън Кинг и сина му Оуен Кинг. Там вече нещата трябва да са сериозни.
От същите жанрове
