Дан Симънс е сред най-любимите ми автори и в последните години прекарах прекрасни часове сред „Хипериониадата“, „Илион и Олимп“, „Лешояди“ и „Песента на Кали“. Логично е да искам да се добера до всичко издавано на български, както и ако няма изгледи за превод – и на английски. „Кухият човек“ е една много различна от горните книги, много по-съзерцателна, обърната навътре, много по-меланхолична.
Историята се завърта около математика Джереми Бремън и неговата любима Гейл, които споделят телепатична дарба. Сбогуването им преди нейната смърт са едни от най-красивите и тъжни страници, които съм чел живота си. След този фатален край Бремън се оказва изправен пред осъзнаването, че и на физическо, и ментално ниво не може да живее без нея – тя е била неговият щит срещу шумовете на света и сега той е открит и уязвим. Той се втурва из света, който не познава, но на пътя му се изпречват опасни приключения… докато едно дете не му осигурява магията, която жадува, за да сбъдне тъгата си…
Да си призная, не ми се разнищва тази книга. Наистина е много различна от горните и си иска настроението, за да бъде усетена. Мисля, че не успях съвсем и чак когато седнах да пиша ревюто й и се замислих, сякаш я приех в себе си. Може би ако я бях чел преди горните, щеше да ми хареса много повече, но те са твърде мащабни и силни, за да съумее тя да изпъкне. Макар че, повтарям, тя сякаш свети със своя самобитна, мъждукаща, но красива светлина.
Великолепно ревю на книгата, много по-хубаво, отколкото аз мога да напиша, има при Стефан Кръстев, препоръчвам да го видите.
