Не е нужно да си Гьоте, за да знаеш, че рано или късно всеки писател, достоен да се нарече такъв, среща своя Мефистотел. Добросърдечните писатели, ако изобщо има такива, му дават своята душа. Останалите му продават душите на непредпазливите, изпречили се на пътя им.
Разбира се, че последното ревю за годината ще е за финала на Барселонската тетралогия. От години в мигове на върховен уплах, основно при излитане и кацане, когато фобията ми от летене стига висини, си правех наум списък на нещата, които искам да доживея – и вас лъжа, мен истина, тази книга бе неотменно в този списък. Просто не приемах мисълта да напусна тоя свят, преди да науча какво е замислил диаболичният Карлос Руис Сафон за героите от „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“ и „Затворникът на рая“. И съжалявам само, че не можех да отделя седмица-две и да препрочета трите предходни, но и така бяха достатъчно живи в главата и сърцето ми. „Лабиринтът на духовете“ идва отново във великолепния превод на Светла Христова, която е най-добрият посланик на Сафон у нас – привилегия е да се четат нейните преводи на испанския магьосник на словото.
Няма по-добро средство от химията за овладяване на лиричните настроения. Но гледайте да не се пристрастявате към тоя трик, че алкохолът е като отровата за мишки или щедростта: колкото повече се използва, толкова по-слаб ефект има.
„Лабиринтът на духовете“ е събрал по малко и от трите предходни книги (а и към „Марина“ имаше отпратка с едни зловещи манекени), Сафон умело е изплел нишките си така, че и ги обхваща бегло, и ги доразвива, и накрая прави едно ударно разкритие, което преобръща и първата, и втората книга изцяло, въобще… успя да ме изненада и да ми достави удоволствие. Тук са и Жулиан Каракс, и Давид Мартин, и многословният Фирмин, в чийто образ припознавам самия Сафон, и Даниел, и Беа, и Маурисио Валс, който от демон става жертва… и красивата Алисия Грис, която изплува от сенките на кървавото минало, за да въздаде справедливост за всички. Тук е и Гробището на забравените книги, тук се промъква и оная книга „Сянката на вятъра“, другата, тук започва да се пише и настоящата тетралогия от най-неочакваните ръце. Липсваше само Фумеро по обясними причини, но той си имаше достойните следовници. Както сам Сафон пише, тази тетралогия не е линеен разказ, тя е лабиринт с много входове, но само един изход – и той е в края на тая книга, колкото и тъжна да е тая мисъл.
Струваше ми се, че човек, който стъпва здраво, умее да гали и да възприема музиката на словото, живее по-дълго и най-вече живее по-добре. Но годините ме научиха, че това не е достатъчно и понякога животът ни дава шанс да станем нещо повече от двуноги, които ядат, отделят и заемат време и пространство на планетата. И ето че днес съдбата, в безграничната си несъзнателност, е пожелала да предостави този шанс и на вас.
„Лабиринтът на духовете“ е роман-равносметка за черни години в историята на Барселона. Сафон вещо пресъздава други времена, които макар да изглеждат наблизо, са всъщност безкрайно далеч. Героите му са понякога добри, понякога лоши, често жертва и на времето си, не толкова на собствените си решения. И ако някои са ни познати добре от предните романи, тук влизат и други през задната врата и заемат местата си, сякаш винаги са били наоколо – защото изпълнители за всяка роля, и най-достойната, и най-мерзката, ще се намерят винаги. Сафон подема нова партия шах с читателя, като си играе с неговото очакване – успоредно той развива и относително самостойна сюжетна линия около изчезването на важен министър от франкисткия режим и серия убийства, които следват от това, и доразвива както историята на семейство Семпере, така и на хората около тях. Докато в един момент всичко се оказва навързано и четирите книги не зазвучават като хармонична мелодия, оплакваща жестоко престъпление и възпяваща безкрайно закъснялото наказание.
Политиката често е убежище за посредствени и неуспели творци. На това поприще те могат да се развиват, да се перчат с власт и най-вече да си отмъстят на всички, които с труд и талант са покорили недостижими за тях върхове, като същевременно твърдят самоотвержено, че правят всичко в служба на родината.
Много политика има по тия страници, още повече кръв и злост. Но и доброта, и светлина, и прошка. Карлос Руис Сафон е подготвил завършек, който и приземява, и надгражда неговата история, започната толкова отдавна. Разбира се, очакванията ми бяха до небесата, някъде в средата на книгата като че ги смирих и разбрах, че няма как да получа това абсолютно щастие и тъга, които примерно следваха прочита – и препрочита – на „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“. Онези двете носеха своите истории, които сами по себе си са изключителни – но „Лабиринтът на духовете“ трябваше да ги събере и да изведе читателя от лабиринтите на техните думи. И приех това, което Сафон дава, дори да е малко сантиментално и насилено положително за моя вкус. Може би след толкова десетилетна тъма просто е нужна светлина, все пак тези книги са писани за друг народ с други спомени, при нас още всяко ровене в тинята на същия период е посрещано на нож и от едната, и от другата страна, ако условно ги генерализираме до про и анти позиции.
„Лабиринтът на духовете“ е… смирение. И обещание, че доброто понякога печели, макар и да е нужно да вкорави понякога сърцето си и да извърши немислими наглед за „добрите“ деяния. Защото злото спирачка няма и наистина крокодилът понякога трябва да бъде халосан здраво по муцуната, да му бъде разпорен корема дори, ако мога да продължа една мисъл на Чърчил, при която оприличава комунистите – или в случая – франкистите – на тези влечуги.
Стилът на Сафон отново е на изключителна висота, просто пише като сключил сделка с дявола този испанец, неслучайно цяла книга посвети на един друг писател в подобно съзаклятие – макар в последната част упорито да нашепваше, че Андреас Корели не съществува. Сафон е доказателството, че го има. Дяволът ще да е този, който дава на малцината звани талант, който не може да бъде заучен и оттрениран по никой начин. За щастие.
И само ми се иска колегите от „Изток-Запад“ да бяха използвали оригиналната испанска корица – тази снимка на дете, вперило възхитен поглед в книгите, е прекрасна.
