Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини, нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те хлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.
И заслепен, ти проглеждаш.
Пометен. Така се почувствах още след първите страници на „Лавина“, тази толкова неочаквана и сладка първа среща с Блага Димитрова. Този мой пуст инат отложи срещата с години, но всичко хубаво винаги те догонва, колкото и да му бягаш – също както лавината в романа догонва групата младежи, които са загубили посоката и в планината, но и в живота. Всеки от тях бяга от себе си, от близките си, от живота си в града, от всичко изградено, което играе ролята и на котва – за да открият, че в затвора на преспите им остава само да бъдат оголено честни и безжалостно искрени към себе си и света.
Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек.
Блага позволява на тези хора да изкупят всичките си грехове в миг, да принесат себе си в жертва, но да не завлекат отвъд всичките си кривини и грешки. Те се пречистват в снежния вихър, а душите им лъсват, откриват се и засияват чисти и прекрасни. Никой от тези хора не е лош, не е зъл – такива хора в планините няма, това са храмовете на планетата, които отблъскват лошотията с невидимото си присъствие, с духовната си чистота и съвършенство.
Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.
Но поражение, което се превръща в триумф на духа, на волята, на другарството, на НИЕ-то, както го нарича авторката, на тая съвършена сплав от животи и мечтания, които от всички посоки се стичат към тая точка, която се изплъзва изпод краката им и ги събира, но и разделя, в снеговъртежа.
Можеш себе си да загубиш, но да не загубваш височината!
Всеки един ще остане на висота. Всеки един ще е достигнал личния си връх. Някои ще останат там телом, всички ще останат там духом. Завинаги. Пленници на планината. Владетели на върховете.
С убийството на един поет се убива цял един свят.
Красиво е как смъртта на поета е свързана с отделните смърти на всички останали. Как в ума му, в ненаписаните, но помислени стихове, се събира всичко, което другите искат да чуят, дори и да са се задоволявали с топли, другарски песни.
Д’Анунцио казва, че щом чуе възторзи за някоя двойка: „Ах, те си подхождат идеално!“, остава равнодушен. Но щом чуе възмутен глас: „Как е възможно? Той с тая!“, изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!
Да, любовта. Неразбираема, объркваща, невъзможна за предвиждане, за планиране, за подреждане на рафта с прикачен етикет. Представете си двете прегърнати тела, проснати на снега, и до тях сложена табелка – „Влюбени“. Абсурдно е, нали, никому нужно. Защото те са се доказали с протегнатата ръка, останала нехваната, но дала сила на момичето да преодолее себе си, да надмогне лесното увлечение по външността и да види трудната, но по-стойностна вътрешна обич.
Аз не мога да напиша нищо за „Лавина“, което вече не сте чували. Още повече – тази книга съдържа възторга от себе си сред страниците си, в излетия екстаз по свободата, по белотатата, по истината, по вечното и несломимото. Блага Димитрова е написала обяснение в любов към всичко стойностно и смислено в живота, за което си струва той да бъде загубен. Да, тук-таме в повече ми идваха протягащите се около основното действие филизи на опоетизирана проза, които разнищват всички съществителни и глаголи, които обграждат героите. Но колко изречения, които излизат от книгата и заживяват собствен живот, колко думи, които вълнуват толкова силно, колко могъщ е българският език по тия страници.
Челен сблъсък с шедьовър е четенето на „Лавина“, особено ако не си подготвен за него. След тоя сблъсък умираш и пак се раждаш. Също като героите на Блага в книгата. Дори и раждането да е само за секунда преди рухването обратно в тъмата – пак има смисъл.
Вижте и красотата, която Мила Ташева е написала за книгата в „Аз чета“.