Един добър разказ действа като добрия тютюн или добро уиски, не трябва да се бърза, не бива да се подръчква разказващия да забърза, не за това става въпрос тук – да се добереш възможно най-скоро до развръзката, да сграбчиш фабулата за гривата, да узнаеш перипетиите, смисъла и тайните, съвсем не. Човек слуша, заспива, буди се, връща се към разказа, отново заспива, разказът доплува и отплува, потапяме се ту в една действителност, ту – в друга; тук действа магия, изтръгваме се от времето и мястото.
Непосилно е да се опише тази книга, но пък като я започвах, до половината ми се струваше непосилно и да я прочета изобщо. Точно както е чудесно казано в горния цитат, „Лед“ на Яцек Дукай изисква бавно четене, задължително превзема дни наред, а страниците с дребен шрифт се влачат бавно като глетчери, докато ръката отмалява от осезаемата тежест на тежкия том. Но има нещо хипнотично в тази история, която се носи през хиляди километри, през години на алтернативна история, която лъкатуши с темпото, което авторът изисква – и нищичко не можеш да направиш. Това е различен свят със своите нови природни закони – и героите на Дукай им се подчиняват. И читателите му също.
В „Лед“ не е имало Първа световна война, а през 1924 г. Руската империя си е все така наглед непоклатима, макар и във втора война с Япония. Но го има Ледът – след падането на Тунгуския метеорит нещо тайнствено се случва и могъщи ледени вълни започват да се разпространяват, а техни носители са причудливи и неописуеми създания, наречени люти, които се измразяват от земята и вледеняват всичко по пътя си, недосегаеми и страховити. Но тази опасност носи и неочаквана облага – ледът влияе по странен начин на природните залежи и сред руските предели започва добив на зимлязо и тунгетит, ресурси с невероятни качества, които носят огромни печалби и постилат пътя към невероятни научни пробиви (и дори към овладяване на космоса може би). Властовите имперски кръгове са разделени на размразенци и леденисти, едните мечтаят за оръжия срещу лютите и Леда, за изработката на които е нает не кой да е, а самият Никола Тесла, а другите ламтят за огромните печалби от новото положение, в което е замръзнала империята. И не само тя.
Зад Тесла стоеше царят-Бог, изискващ самовластно да бъдат прогонени лютите от неговия доминион; зад чернофизиците пък – могъществото на парите, извлечени от Леда.
Защото Дукай не се задоволява да променя природните закони на своя свят – той променя и духовните, и философските, и моралните, и менталните, и всички онези, за които човечеството спори от векове и все не може да улови тяхната изменчива природа. Доколкото разбрах (не претендирам да съм вникнал във визията на писателя изцяло), Ледът е замразил историята със своя леден дъх, увековечавайки ретроградната същност на Руската империя и особено постисничеството над поляците, което е център на разказа. Ледът замразява и хората – те остават такива характери, каквито са заварени от студа, изчезва креативността и възможността за промяна, всеки е окован в една същност и това е. Всичко е вледенено в този студен фронт, който бавно пълзи из континента – а в бъдещето се мержелеят очертанията на изцяло вледенен свят, в който нищо никога вече няма да се промени.
Те си нямат и хабер от потисничество, тези западние капиталисти. Само руснакът умее така да потиска слабите и бедните, че и животът да им отмилее.
Главен герой на този магнум опус е полският студент-математик Бенедикт Герославски, който си пилее времето в скованата в мраз Варшава, докато от Министерството на Зимата не го подкупват да поеме към далечните дълбини на Сибир. Властите искат той да се срещне с баща си, осъден на каторга полски революционер, за когото се мълви, че е намерил начин да разговаря с лютите… и дори да ги направлява може би, докато се движи по техните мистериозни Пътища на Мамутите (Дукай: „Мамут, това е „маманту“, дума на ескимосите, и означава „този, който живее под земята“.). Всичко около Отец Мраз е забулено в мистика и неяснота и така ще си остане до последните страници, но митът за него бди над цялата книга и тревожи умовете на всички герои.
По това мерим и различаваме Държава от Държава: по физиономията на човека на входа на учреждението, по превитите плещи и наклона на гръбнака, по силата на погледите между молителя и бюрократа.
Бенедикт се качва на Транссибирския експрес за Иркутск и там започва неговото шеметно пътешествие, което ще го срещне с многоликата Елена, която има различни минала, ще се сблъска с шпиони, с благородници, ще се сближи с Тесла, ще прекъсне спиритически сеанс, ще бъде изхвърлен от влака, около него ще се стелят трупове, ще се възползва от невероятни машини за отмразяване на тялото и ума, ще простреля лют, ще се срещне със самовластни големци, ще се сблъска с Пилсудски (Дукай: „той трябва да размрази Полша, за да ѝ върне независимостта, но веднага щом вземе страната под свое командване, сам бързо ще я замрази под собството си единовластие!“), с Распутин, а пътем ще води безкрайни, наистина безкрайни разговори с кого ли не за история, политика, философия, религия…
Русия това е Ледът, Ледът това е Русия.
Яцек Дукай е безкрайно разточителен в „Лед“, героите му спорят нескончаемо от началото до края за всичко под небето, а приключенията на неговия злощастен герой, преплетени с мащабните заговори и политически крамоли около Леда и неговите богатства, постоянно поемат в нови и нови посоки – включително към края в най-неочакваната, за която не мога и дума да кажа. Самият Дукай в края сумира преживелиците му с думите: „цялото това продължило месеци наред пътуване към радителя не е нищо повече от една математическа редукция до единоправдата на Бенедикт Герославски… бе отсякъл всичко останало: хората, света, Историята, Срама, миналото и бъдещето, дори увереността в самия живот и всички видове последващ живот.“ Това е книга-мамут, която е събрала в себе си цялата същност и на един отминал свят, и на един небивал свят, преплетени и неразплетими един в друг. Дукай влага колкото символика в своя Лед, толкова и пряко го използва, за да рисува своя замръзнал свят, на който хората продължават своята вечна игра за власт, но вече с променени залози. А под тях лютите пътуват по своите Пътища и крият грижливо тайните си.
Не си правя илюзии, че съм разбрал тази книга, не само нейният мащаб, но и самата ѝ дълбочина са смайващи и неизбродими в цялост. А сега най-сетне ще посегна към другата издадена на български книга на Яцек Дукай – „Други песни“, за която само съм чувал колко е сложна и мъчна. Е, няма как да е чак толкова, колкото „Лед“.
Адмирации към издателство „Ерго“, към двамата преводачи Вера Деянова и Васил Велчев, към Капка Кънева за корицата и изобщо за всеки, допринесъл за това чудо.
Още по темата
