Три много мъжки творби са събрани зад тая уестърн-корица. Вероятно повечето хора ще се присетят за филма, аз лично не съм го гледал и четох с чист ум – и мисля, че „Легенди за страстта“ е силна, но следващата повест – „Мъст“, е дваж по-силна според мен. Третата – „Човекът, който се отказа от своето име“ – ми допадна пък с вглъбеността си, с пространния вътрешен монолог, който само голям писател може да изгражда, без да досади, но Джим Харисън го прави с лекота. Затова и цялостно съм силно впечатлен от сборника, като реално единственото ми недоволство е от формата, не ми е удобен този и това си е, години наред това ме дразни и в българските издания на Тери Пратчет например.
Ако се замислите, ще забележите, че „Легенди за страстта“ има страшно много допирни точки с „Богат, беден“ на Ъруин Шоу – ако и оная велика американска класика бе събрана в стотина странички, щеше да звучи пак така страхотно, но телеграфно. Историята за тримата братя, отиващи на война, и после поемането в толкова различни посоки на двама от тях е великолепна и само си помечтах Харисън да я бе развил в мащабен роман с всичките му подробности от епохата. Но както и при Хорас Маккой и сборника „Уморените коне ги убиват, нали?“, и тук кратката форма служи да предаде сурово реалността, без да я мимикира с допълнителни сюжетни линии и детайли. Всъщност най-вече направих връзка с Ричард Бротиган и шедьовъра „Едно сомбреро пада от небето“, една от ония книги, в които прочитането на един дъх е неизбежно, докато отвътре се сблъскват нетърпението да видиш какво ще се случи и перфидната наслада от забавянето на удоволствието.
„Мъст“, както споменах, е тежката артилерия за мен в книгата. Един мъж, който се влюбва в красивата жена на мафиот, негов приятел. Двамата не издържат на повика на страстта и ѝ се отдават. Почти го убиват, нея обезобразяват и затварят дрогирана в публичен дом да бъде наказвана от похотта на всякаква паплач… терзанията на трима души, вкарани във война помежду си, без да го искат, само заради любовта, която не можеш да пренебрегнеш. Краят, по мъжки, сигурно по-рано би ми харесал много, тук ми дойде малко библейски мизогеничен, но какво да се прави, всеки със своите си психически отклонения.
„Човекът, който се отказа от своето име“ е силна, но след предната просто нямаше шанс. Историята на един глупчо, влюбващ се в красавица, която успява дори да направи своя съпруга, но това не го прави щастлив, си я бива, но най-вече ми допадна начинът на разказване. Силен вътрешен монолог, малко дневник, минимални диалози, изненадваща посока на сюжета и финтиране на естествените читателски очаквания.
В крайна сметка – силно препоръчвам този сборник на Джим Харисън, много мъжки, истински истории за едни други времена, които не мога съвсем да реша дали е добре, че са отминали – или че се случват по други ширини и с друг тип хора. Литературата е безопасният начин да се докоснем до този начин на живот, който на пръв поглед е магнетичен, но всъщност редом с обаянието на риска върви и постоянната смъртна опасност, която за едни може да е живителност във вените, за други – напрежение, което само по себе си е убийствено.
От същия жанр
