Да, всичко е само в главата ми. Но и болката е „само в главата ми“. Любовта е „само в главата ми“. Всички онези неща, които са ажни в живота, а не могат да бъдат измерени. Нещата, които умът ни създава! Това, че са измислени, не ги прави маловажни.
Някак хаотична ми е поредицата „Легион“, която изглежда като „почивка“ за неуморния Брандън Сандерсън сред всичките му останали проекти, които се простират от тийн фантастика като „Към небето“ до монументалната поредица „Летописите на светлината на бурята“. Първата част беше само 74 с., но в нея открих доста интересни научни идеи за механизмите на създанието. Втората, „На една ръка разстояние“, беше с двойно повече страници и вече звучеше по-изпипано. И точно когато очаквах третата да иде към нормални 300, се появи „Лъжи наяве“ в едва 106 и до голяма степен приключи историята. И съм доста раздвоен – не като Стивън Лийдс, разбира се, никой не е като него.
Както можеше да се очаква, последната битка на Лийдс е със самия себе си – и с хора, които могат да му бъдат и най-добрите приятели, и най-лютитите врагове. Гласовете в главата му, тези реални за него личности, на които възлага аспекти от себе си, наглед самостойни и с достъп до знания, които той не притежава, стават все по-непокорни, включително изчезват. Или се завръщат като имагинерни зомбита, което не ги прави по-малко опасни. Същевременно долита глас от миналото – той принадлежи на единствения човек, комуто Лийдс вярва и чиято загуба не може да преживее. Сандра, която само надничаше тук-таме от спомените му в предните две книги, иска помощ. И гениалният Легион няма как да не направи всичко, за да ѝ помогне – само за да се окаже в капан, който ще подложи на изпитание него и неговите същности.
„Легион. Лъжи наяве“ бе разочароващо кратка, без особено надграждане на идеите от първата книга или шеметно преобръщане на всичко, което сме научили. И все пак си ми хареса, има някаква незлобливост и неангажираност в тази поредица, някак си си представям самия Сандерсън с хилядите гласове на героите му в главата си, и със сигурност те са реални за него – точно както аспектите на Лийдс. Може би тази книга е неговата самопсихотерапия, заиграване с идеята какво би станало, ако има възможност да спре жужащия кошер в главата си и стане… „нормален“?
