Оригинално заглавие: Legion, 2012.

Преводач: Йоана Гацова

Корица: Ина Димитрова, мека.

Година на изданието: декември 2016 г.

Страници: 74

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

  От нас до офиса и назад. Толкова време ми отне да прочета „Легион“, поредното оригинално бижу от Брандън Сандерсън, този неуморен измисляч на светове. Книгата е излязла през 2012 г., вече има и продължение (което е вече с по-нормална дължина), но още тук има изпълнена заявка за главен герой като никой друг. Може би единствената аналогия, макар и далечна, за която се сещам, е „Килн хора“ на Дейвид Брин, където главният герой си изпичаше сутрин глинени двойници с различни способности, впечатваше ума си в тях и ги пращаше да вършат различни задачи, а вечерно време взимаше спомените от тях, преди да са се разпаднали на съставните си части.

 13452375 Доколкото имам впечатления, Сандерсън („Пътят на кралете“ и „Сияйни слова“ например, пък и трилогията „Мъглороден“) си пада по по-обширните сюжети, докато това начало на поредица е по-скоро наброска и запазване на територия, а не реално замислена и развита по оптимален начин история. Стивън Лийдс е всепризнат гений и трън в задника на учените, който създава в ума си съвършено самостоятелни личности, с които си комуникира оживено. Тези личности не просто имат разнообразни характери, но и притежават знания, до които самият Лийдс няма досег. И не е луд. Или поне не се признава за такъв.

   Трябва да си майстор, за да дадеш живот на такъв герой и такава история. Е, Сандерсън е майстор. С много умение той въвежда читателя в главата на човек, който никога не е сам. Който умее да се самозаблуждава, че икономът му поднася напитки на измислените му личности – и не се свени да им поръчва места в самолета. През неговите очи те са съвършено реални – точно както за хиляди хора по света бяха реални виртуалните покемони, манията по които, за щастие, отшумя бързо. И най-важното – тяхната безукорна експертиза в различни области му позволява да решава проблеми, които наглед са работа за огромни екипи.

  16004601 Точно за един такъв деликатен проблем е нает и Лийдс. Изобретен е фотоапарат, който снима миналото – буквално, вековете не са проблем, никоя тайна вече няма да остане скрита (Сандерсън избягва да задълбае изобщо в калибровката на това изобретение, на технологията, само на едно място подхвърля познатия парадокс, че заради движението на планетата едно пътуване във времето би запратило пътуващия в открития космос, но не задълбава). Някой го е откраднал и корпорацията, финансирала този уникален уред, си го иска обратно – и наема точно чалнатия гений, който взима няколко от самоличностите си (да, не може да води всички наведнъж, още едно удобно условие) и поема по петите на крадеца. Къде отива и какви ги върши, ще си прочетете сами.

  25925238„Легион“ е роман на първо място за различността и как тя трябва да бъде приемана, дори да граничи с нещо, което е лесно да бъде заклеймено. На второ – за природата на реалността и колко зависим от сетивата си. Чел съм доста прекрасни книги на когнитивна тематика (скоро и ще издам една – „Мозъкът“ на Дейвид Игълман), теориите от които Сандерсън вплита в тъканта на сюжета си.

   Неговите личности са субективна реалност – и тяхната безукорна самостойност и дори отказ да се признаят за неразделна част от нечий ум не позволява да бъдат разглеждани като някакви уродливи творения на помрачено съзнание. Лекотата, с която авторът се заиграва с идеята, подлъгва – това всъщност е много оригинален начин да се говори за съвременна наука, а сюжетната завръзка около религиозния фанатизъм само създава платформа за сблъсък, но и диалог. Разбира се, останах неудовлетворен, че Сандерсън избегна чисто атеистична и рационална позиция, но разбирам, че американската публика (и не само тя) не би приела добре подобна идея. Важното е, че фантастиката продължава да разработва оригинални теории – а по-добра теория от природата на човешкия ум няма. Например в „Последната територия“ Момчил Николов влиза точно там и също като Сандерсън се заиграва точно с несъвършенствата на човешкия ум, показвайки потенциала точно тези привидни недостатъци да послужат за разкриване на тайни, които правилно калибрираните ни мозъци не могат дори да осмислят.

    С нетърпение очаквам следващия роман от серията, този ордьовър само раздразни апетита ми.