Такъв е този град – безпомощен срещу снарядите и нападенията, наранен и осакатен, но и чертаещ с развалините си границите, които никой не може да премине. Такива са тези хроа – подпухнали, залитащи, търсещи трохи хляб, измъчвани от студ и глад, отучили се да плачат, но останали хора.
Ето ги.
Силно ми се иска да не бях чел тази книга. Честно. Несравнимо по-ужасяваща от кой да е садистичен трилър, „Ленинград. Живот под обсада“ на Сергей Яров е смазващо описание на живота на жителите на града по време на блокадата през Втората световна война. Единствено в началото са засегнати военните действия, безуспешните опити за свалянето на обсадата и в крайна сметка успехът, дошъл твърде късно и след като над милион от жителите са загинали от глад, студ, болести или бомбардировки. Всичко останало е посветено на бита на обикновените хора, които някак е трябвало да оцелеят при невъзможни условия, като малко по малко голяма част от тях са губели човешкия си облик физически, да не говорим за моралните норми, които просто изчезват пред борбата за оцеляване.
През октомври 1941 г. е взето окончателното решение: дори ако Ленинград предложи капитулация, тя да не се приема и да не се пречи на изтикването на хора от града по малки коридори. По-голямата част от града трябвало да загине от глад, от бомбардировки и от епидемии. Не намерили по-евтин начин да се реши „ленинградския проблем“, а най-вероятно не са и търсили.
Яров е изцяло фокусиран върху страданията на хората. В първата част на книгата той проследява последователно какво се е случвало по улиците, по едно време заринати в трупове, в домовете на хората, в които не е имало елементарни условия за живот, стоките в магазините, за които се чака с часове на опашки и се взимат срещу оскъдни купони, в столовите, където се хранят лошо безброй хора, и на пазарите, където се осъществява основно натурална размяна. Н. Макарова в писмо до сестра си от пролетта на 1942 г. казва простичко: „Животът ни беше ужасен, такъв живот няма и никога не е имало. Живеем без вода, без осветление, без дърва, почти гладни и всеки ден по нас стрелят.“
Тъмнината в столовите (от това се възползвали някои, като събаряли свещите грабели храна от масите), видът на посетителите, почернели от сажди, които не си сваляли шапките и палтата, с мръсни, нечисти, овехтели дрехи и обувки, липсата на чинии и прибори, което карало да лочат супата направо от чиниите и да ядат кашата с ръце, разправиите, ругантните, подозренията, неизнесените трупове пред вратите, видът на хората, които ровят за остатъци в близкия боклук… всичко това не минавало, без да остави следи…
Втората част задълбава в подробни свидетелства за свирепия глад и как той жъне жертви. Разгледани са бомбардировките, които звучат като по-хуманни вестители на гибел, престъпленията и в крайна сметка подробно описание на смъртта, която особено в края на 1941 – началото на 1942 г. е повече, много повече от живота. Третата вече описва самия град, опитите за евакуация, по време на които гинат не по-малко хора, купонната система и храната, какво са правели в свободното си време и как са се спасявали по един или друг начин – чак до масовите гробове и отчаяните опити да се предотврати епидемия заради невъзможностат да се погребват навреме телата.
Тук се промъква канибализъмът, но не желая да цитирам и думичка от тези страници, където дори се подмамват деца, за да бъдат убити и изядени. На фона на тази крайност пък описанията на яденето на кучета и котки бледнее, а по-късно към „менюто“ се добавят и мишки и плъхове. Но ще цититам някои промишлени суровини, които предприятията раздават за „храна“: „дърводелско лепило, лепило за тапети, топена лой и вазелин, използван за спускането на кораби на водата, безир, спирт за прозорци, меласа за леене на снаряди, целулоза, костно брашно – отпадък при производство на копчета, колани от сурова кожа, подметки, кожа за обувки, казеин, който се използвал за правене на бои, пластмаси и циментово лепило, боя за обувки“.
А в края на книгата на няколко страници са подробно описани някои рецепти, изобретени от ленинградчани, сред които са супа от кожен колан, месно желе (от дърводелско лепило), кюфтета от технически албумин, кафе от корените на глухарче…
„Ленинград. Живот под обсада“ е сред най-угнетяващите и тежки книги, които ми се е случвало да чета. Чест прави на Сергей Яров смелостта да напише тази книга, да избяга от героичната патетика, от лъжливото героизиране на жителите на Ленинград, и да се опре на преките свидетелства на очевидците, които са изливали своите страдания в спомени и писма. Няма мярка за това страдание, няма как да бъде премерено спрямо чуждо, нито да бъде забравено. Непонятно е.
От същия жанр
