Няма смисъл да славословя Леонардо и делата му, още повече че в тази книга Никъл също не изпада в никакви възхвалителни крайности. Напротив – пунктуално проследява целия живот на великия творец и учен, обръщайки мащабно влияние на света около него – това, което го прави такъв, какъвто е.
Защото началото на Ренесанса от наша гледна точка е прекрасно време – скъсване с кошмара на религиозно-догматичното Средновековие, – но всъщност за съвременниците на Леонардо това са тъкмо ония “интересни времена” от китайското проклятие, което всичко рухва, всичко се обърква, а новото изглежда плашещо и неясно. Ето, примерно делото на Гутенберг за нас е символно за епохата, но за онези времена книгопечатането едва ли е било прието добре. Никъл пише: “…флорентинският книгопродавец Веспасиано да Бастичи хвали библиотеката на херцога на Урбино и казва: “Ако там имаше и един печатен том, той би се засрамил сред такова общество”.
Никъл обръща внимание и на хората около Леонардо, на Микеланджело, с когото са в постоянен конфликт, или примерно Макиавели. Пространно са обрисувани и хората около него, като например Салаи: “Салаи е ученик, слуга, копист, сексуален партньор, другар, момче за всичко, любимец и довереник – извършвал е онези “добри и любезни услуги”, заради които е включен в завещанието на Леонардо”.
Леонардо живее в гаден свят, в който е непрестанно зависим от благоволението на големците, от нечие покровителство, постоянно е притискан за поети и незавършени задължения, особено в областта на творчеството те са доста повече от завършените. За да се стигне до времето, когато е най-познат от автопортретите, когато е станал един възрастен, мъдър мъж, който е скъсал със своята суетна младост и се е превърнал в търсач на истината, неробуващ на догми. Никъл пише:
В “нечовешкото и отвратително” занимание с дисекции – свързвано с разрязване на кости, бърникане сред червата и, когато бъде пробита кожата, избликване на натрупаните подкожни мазнини – виждаме колко се е отдалечил Леонардо от образа на наконтения и ухаещ на розова вода художник от младежките му години. Анатомичните му рисунки са продукт на Леонардо в най-мрачното му емпирично превъплъщение. В тях, пише Едуард Люси-Смит, “той поставя своето умение в услуга на истината, а не на някакъв идеал за красота… В този смисъл анатомичните рисунки въобще не са красиви, а представят начина, по който физическата красота трябва буквално да се бъде принесена в жертва на една истина, която може да бъде постигната единствено чрез касапски методи.
Нещо, което аз не знаех, навярно и вие: Леонардо предлага услугите си дори на султан Баязид II през 1503 г. с писмо, което гласи:
Аз, вашият слуга, научих за вашето намерение да построите мост от Стамбул до Галата и че не сте го направили, защото не може да намерите човек, способен да го изгради. Аз, вашият слуга, знам как. Ще го издигна висок като сграда, за да не може никой да мине по него заради височината му… Ще го направя така, че под него да може да мине кораб с вдигнати платна… Ще имам подвижен мост, така че когато човек иска, да може да мине на анатолийския бряг… Дано по Божията воля повярвате на тези думи и смятайте, че този слуга е винаги на вашите услуги
В бележниците му са открити и скици с изчисления за мост, които показват, че Леонардо е добре запознат с топографията на мястото, но така и не получава тази величава поръчка.
Но да не пропуснем и вярата, защото вечният довод на религиозните е, че много велики хора са били вярващи, следователно, видите ли, имало бог. Еми не. Да Винчи е добър пример: Никъл цитира авторитетния източник Вазари, който пише пише: “Мисленето му било много еретично. Не можел да се задоволи с никаква религия, като във всички неща се възприемал повече като философ, отколкото като християнин”. И какво по-логично от това – ум с подобна ширина не може да се скове в догми и приказки за малки деца, използвани като духовни патерици от възрастните.
А каква е църквата в онези времена… не по-различна от днешната:
В двора на Лъв X липсват калигулските изстъпления, което се приписват на папството на Борджия, но тонът на живота във Ватикана остава похотлив. В града има около 7000 проститутки, много от които са в бордеи, лицензирани от папската администрация. Сифилисът е ендемичен и Бенвенуто Челини не говори празни приказки, когато го описва като “вид болест, която е много разпространена сред свещениците”.
Няма да се разпростирам повече – “Леонардо да Винчи. Полетите на мисълта” на Чарлс Никъл е една зашеметяваща с дълбочината си книга, успяваща да опише адски добре един свят, който тепърва е започнал да се ражда – и на този фон геният на Леонардо съумява да изплува… но не и да заблести истински според мен. Просто времената не му дават шанс да достигне висините и дори всичко, заради което днес се прекланяме пред него, е малка частичка от чудесата, които би сътворил, ако бе имал шанса да живее в едно по-отворено общество, а не закостенялата феодално-религиозна система.
За съжаление тиражът на книгата е напълно изчерпан и за допечатка не се знае. Същевременно Никъл има и пространна биография за Шекспир, която, ако е труд с подобен размах, си заслужава издаването. Ще се види.
От същия жанр
