Добре съзнавам, че понеже съм неук, някои надменни хора ще си помислят, че могат с право да ме хулят като прост човек. Глупци!… Те се перчат и надуват, хвалят се и се кичат не със своите постижения, а с чужди… Ще кажат, че понеже не съм учил от книги, не мога да изразя правилно онова, което искам да опиша, но не знаят, че моите занимания изискват опит, а не чужди думи.
Преди пет години прочетох с вълнение биографията на Леонардо да Винчи от Чарлс Никъл. И сега, затваряйки страниците на новата от Уолтър Айзъксън, мога да направя една ясна отлика – Никъл обръща много повече внимание на света на гения, на обстановката, в която твори, на историческата реалност, докато Айзъксън се фокусира силно върху дневниците и творбите му. Това, което липсва в онази книга, е пространният анализ на знаковите творби на Леонардо да Винчи – пунктуално, уверено, професионално Айзъксън описва мазките на четката, скиците под боите, техниките на рисуване, как се променят уменията на художника и в крайна сметка как всяко творение павира пътя към няколкото всепризнати върхове не само в неговото творчество, но и в световното изкуство. И макар за самия мен това да не е толкова интересно, колкото историческата възстановка на епохата, то ме впечатли колко силно на дневниците на Леонардо се опира Айзъксън – и затова горе започвам именно с думи на самия ренесансов гений. Защото той безспорно е различен от много други хора, които признаваме за недостижими в интелектуална сфера.
В действителност геният на Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не идва от дара на висш ум с мисловна мощ, каквато ние, смъртните, не можем да си представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование, едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е лесно разбираем, даже можем да се учим от него.
Разбира се, няма да седна да ви преразказвам книгата, всеки може да се запознае с живота и делото на Леонардо – дали бегло и повърхностно чрез Уикипедия, дали по-задълбочено чрез тази биография, която нямаше как да не привлече силно внимание сред страхотната работа, която Уолтър Айзъксън свърши, описвайки две други знакови личности, вече от XX век – Айнщайн и Стив Джобс. Той наистина умее да се заравя в планини от документи и да извлича есенцията, изграждайки строен наратив, в който както се опира на вече положените основи (често цитира, но и коригира първия биограф на Леонардо – Вазари), така и не се притеснява да предизвиква приемани за аксиоми истини. Например познатите на всеки чертежи на военни машини според Айзъксън не са нищо повече от играчки за дворцови тържества, той не смята, че Да Винчи някога реално е планирал да бъдат използвани наистина – и все пак те са предтечи на реални технологии, част от нашата епоха.
Както повечето умни хора на всички времена, Леонардо се надсмива над псевдонауките, които упорито виреят като бурени, подхранвани от невежеството и липсата на критично мислене. Цяло чудо е, че през сложния му и противоречив живот той избягва сблъсъци с църковните власти при показния си хомосексуализъм и отричане на догмите, но навярно поръчките за творби с религиозни сюжети, макар останали в голямата си част недовършени, все пак го защитават. Но това е епоха на жестоки военни противопоставяния между италианските градове държави, френската държава и други – и животът му лъкатуши и успоредно със завоеванията, и в дворовете на амбициозни войнолюбци, за които религията е само средство за манипулация на хората.
Водейки Европа към нова научна епоха, наред с мнозина други, Леонардо се надсмива над астролози, алхимици и други, които вярват в немеханични обяснения за причина и следствие, и отрича съществуването на религиозни чудеса, проповядвано от духовенството.
Здрав ум в здраво тяло – и красив ум в красиво тяло. Външният вид на Леонардо, малко изненадващо за образа му, който сме свикнали да свързваме с него: на достолепен старец с дълга брада и умни очи, е често коментиран в книгата, макар Айзъксън да е много обран по въпроса за личния му живот. Един Салаи е споменат и толкова, няма лошо, жълтенията е ненужна при това смазващо с широтата си наследство.
Славел се като мъж с изключителна хубост и безкрайна грация – казва за него Вазари. – Бил смайващо красив и величественото му присъствие можело да зарадва и най-изтерзаната душа.
Особен интерес в мен предизвика краткия период, в който Леонардо е на служба при едно от чудовищата на епохата – Чезаре Борджия, прочут със своя садизъм, и особено зимата, която прекарва в неговата компания и тази на един от знаковите писатели на онова време – Макиавели, който ще се вдъхнови от Чезаре за книгата си „Владетелят“.
В течение на три месеца през зимата на 1502-1504 г. като в историческо фентъзи трима от най-интересните герои на Ренесанса – жесток и жаден за власт папски син, лукав и безскрупулен писател и дипломат и гениален художник, копнеещ да бъде инженер – остават затворени в тясно укрепено градче с размери приблизително пет на осем стандартни улични пресечки.
Както споменах по-горе, Айзъксън отделя огромната част от книгата на художественото наследство на Леонардо – всички картини са разгледани в пълни детайли, описани са различните теории за тяхното авторство, защото ако на нещо се акцентира силно, то е, че Леонардо не е самотният гений, който твори в тишина, а обратното. Той работи винаги в колаборация с други творци, като учените могат да проследят в детайли коя част от всяка картина е негова или на някого друг. Но за мен лично много по-интересни бяха неговото неуморно любопитство и нестихващи научни търсения, кулминиращи в десетки дисекции на тела, които го превръщат в единствения човек на света тогава, който може да нарисува човешкото тяло такова, каквото е. И той го прави. И не само човешкото всъщност.
Ето още една тайна на уникалната способност на Леонардо да рисува толкова изразителни лица: той е може би единственият художник в историята, който собственоръчно прави дисекция на човешко лице, а после и на кон, за да види дали мускулите, които движат човешките устни, са същите, които повдигат ноздрите на коня.
Също той е човекът, който разбира как работи сърцето – и са нужни цели 450 години, до 1960 г., когато екип учени в Оксфорд наблюдават движението на кръвта с помощта на пигменти и радиографски методи и потвърждават изводите му. Също като Леонардо, и те използват прозрачен модел на сърце, за да проследят завихрянията и потока на кръвта.
В крайна сметка човек, който опознава като него природата и вниква в тайните на мирозданието според възможностите си, няма как да бъде вярващ, дори това да е сред задължителните атрибути на епохата. Леонардо е свободен ум, който, за щастие, се разминава с инквизицията, кладата и другите методи за насърчаване на вяра у хората, които са преодоляли интоксикацията с нея от детството им.
В първото издание на биографията му Вазари пише, че Леонардо „формирал в съзнанието си схващания, толкова еретични, че повече не се влияел от никоя религия и може би дори поставял научното познание по-високо от християнската вяра.“ Той премахва този пасаж във второто издание на книгата, вероятно за да защити репутацията на художника.
Айзъксън ясно описва ролята на Леонардо в световната история – ако трябва да перифразирам, той е най-добрият учен сред творците и най-добрият творец сред учените. Такова съчетание почти не се среща. И точно в това е ролята на този стълб на Ренесанса – че не само твори картини, които вълнуват до днес и ще вълнуват и в бъдеще, но и че не спира да търси знание с жажда, която впечатлява и смирява.
Някои хора са гении на конкретната сцена – като Моцарт в музиката или Ойлер в математиката. Но Леонардовата гениалност обхваща множество дисциплини и това му дава дълбоко разбиране за закономерностите и взаимовръзките в природата. Любопитството го подтиква да стане един от шепата хора в историята, които се опитват да научат всичко, което има да се знае, за всичко, което може да бъде опознато.
