Дан Браун има доста грехове, немалко от които се прехвърлят и върху лековерните му фенове, но поне едно не може да се отрече – романите му са написани добре и се четат на един дъх, с главозамайващи обрати и напрежение до последния момент. Е, Гийом Прево се опитва да пише точно това в “Леонардо и 7-те престъпления в Рим”, но за беда не твърде успешно.
Времето е Ренесансът, мястото е Рим, а главен герой е Леонардо да Винчи, който единствен можел да разкрие серия от загадъчни и много жестоки престъпления, които изправят Ватикана на ръба на гражданска война. Само че в романа главен герой е не Леонардо, а младежът Гуидо, син на бившия барджело (началник на стражата) на града. Гуидо притежава нужните проницателност и смелост, за да се втурне по следите на загадъчния престъпник, а да Винчи има по-скоро спомагателна и мотивираща роля за младока.
Престъпленията следват едно след друго, напрежението в града нараства, а следите стават все по-объркващи, до момента, в който всичко се изяснява изневиделица, без почти никаква връзка с всички досегашни догадки, без най-малък шанс читателят да изпита интелектуално удоволствие от разгадаване на заложени от писателя маркери на посоката на разкриване на загадката.
Колкото романите на Браун са бързи и стремителни, толлкова Прево е муден и обстоятелствен – читателят получава пространни описания на Рим от началото на XVI век, на длъжностите из Ватикана и какво ли още не. Стилът му на писане е просто… различен от американския, за хубаво или за лошо – има много видима отлика на бързия начин на писане отвъд Океана (или в американоподобни трилъри като “Милениум” на Ларшон например) и европейската проза, отдаваща повече внимание на детайла.
Признавам, не харесах романа, но част от това идва и от цялостното ми нехаресване на криминални романи, особено съчетани с религиозно-мистични елементи. Поне нямаше древни общества и другите глупости, които ползва Браун, за да грабне мистично-конспиративното болшинство от планетата.
Поне корицата е наистина страхотна, това не може да се отрече.