Дан Симънс е най-добрият фантаст за мен. Знам, че това е „фантастохулно“ мнение, но просто изключителната четирикнижна сага „Хиперион“, двутомието „Илион“ и „Олимп“, че и „Песента на Кали“ стоят най-високо в личната ми класация, дори и при жестоката конкуренция на Робърт Хайнлайн, Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Артър Кларк, Орсън Скот Кард и прочие. „Лешояди“ не е от нивото на първите две споменати, но все пак си заслужава и дооформи това ми мнение в диамантена убеденост – най-малкото с чудовищния си мащаб – просто имам неутолима страст към огромни, безкрайни, неизчерпаеми книги.
Всичко започва сред страховития ужас на Втората световна война, съвършено описан и в демоничния роман „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, който препрочитам бавно и по тъмно в момента. Саул Ласки е евреин, предопределен да бъде поредната жертва в смазаната нацистка машина на смъртта, но вместо това се сблъсква с още по-зловещ кошмар – загадъчни мозъчни вампири, които умеят да превземат умовете на жертвите си и да ги използват като кукли за своите цели. От една чудовищна игра на шах с човешки фигури започва история, която обхваща десетилетия и завършва на най-охранявания частен остров в света, където една друга игра затвърждава властта на малка привилегирована каста над човечеството.
„Лешояди“ е една огромна, заплетена, почти неразплетима игра с абсурдна възможност за щастлив край. В нея няколко от мозъчните вампири, преминали далеч границите на нормалния човешки живот, са се вплели в сложен възел в борба за надмощие и власт. Всички те имат множество слуги, които са подчинили изцяло на волята си, а за защита от „събратята“ си плащат щедро и на Неутрални – малкото хора от човешкия вид, на които Способността на обладателите не влияе. Всички те са подвластни на постоянна и съвсем не неоправдана параноя един спрямо друг. Мозъчните вампири може да властват над добитъка за заколение – хората, но са винаги ограничавани от останалите хищници от своя вид.
От едната страна са „аристократите“ – Уили ван Борхарт, Нина Драйтън и Мелани Фулър, – демонична троица, които са споделяли безброй пъти удоволствието на абсолютната власт, а да се хвалят взаимно с успехите си в изтънчени убийства се е превърнало във форма на състезание. Точно от тази привидно неразделна троица започва брожението, когато самолетът, на който трябва да се вози Уили, става обект на терористичен акт, а последвалият кървав сблъсък между Нина и Мелани завършва с множество странични жертви. От тази вакханлия започва истинското действие с включването на шериф Джентри, който не успява по никой начин да си обясни какво се е случило, за да се стигне до касапницата, която разследва, и Натали Престън, дъщеря на един от „инструментите“-жертви на този двубой. Те двамата, ведно с престарелия Саул Ласки, поемат кръста от името на цялото блажено неосведомено човечество.
Над това естествено противопоставяне на самоосъзналата се плячка срещу безмилостните й врагове стои Островният клуб – политическо обединение на фракция от мозъчните вампири, които се интересъват изключително от властта и опазването на тайната за своята същност. Този клуб дърпа конците на световната политика, подчинил е силови структури – в него е истинската власт, а веднъж годишно членове му се събират на строго охраняван остров, за да се отдадат на кървава игра с безпомощни на волята им жертви. Единственият проблем за Клуба са единаци като Уили, Нина и Мелани, които се интересуват само от личното си благоденствие и не искат да се занимават с по-висши цели. Докато те упражняват уменията си скритом, всичко е наред, но това не може да продължава вечно.
Членовете на Островния клубът нямат избор и трябва да се намесят в личната вендета между тримата аристократи на смъртта – залогът е повишен неимовено, след като се оказва, че Играта може да се играе не само с отделни жертви, а с цели държави и народи, стига някой побъркан наистина да го пожелае. И е само въпрос на добро планиране да се достигне до умовете на онези, които имат власт над ядрените ракети в силозите…
По страниците на „Лешояди“ се играе изключително сложна шахматна игра с три полюса. Един срещу друг са се възправили стария и новия ред, които не могат да живеят заедно, но не могат и да се примирят със съществуването на другата страна. Почти всички фигури в тази част на дъската са царици, които кътат други фигури около себе си, с които оперират умело. Срещу тях са се разположили доскорошните безпомощни жертви, които най-сетне са осъзнали, че могат да направят нещо повече от това да умрат бързо. Техните цели ескалират бързо и неотвратимо – от елиминиране на убийцата на бащата на Натали тримата вече се целят и във властниците от Островния клуб.
Пешките жадуват отмъщение. И кървавата жътва започва…
Може да се каже, че „Лешояди“ е разпъната излишно, особено като се има предвид, че идеята първоначално е разработена само като дълъг разказ. Но все пак на мен лично това разпъване ми достави удоволствие – действието е шеметно и задъхано, разделено на две ясни части, а сладникавата романтика практически липсва – Симънс не се церемони с никого от героите си, а ги изправя пред ескалиращи изпитания и ужаси.
Две приказки и за книжното тяло. Книгата е издадена през 2003 г. в абсолютно невъзможен вид – почти 1000 с. с мека корица, подобно на това, което „Бард“ причиниха на „Хиперион“ и „Ендимион“. Опитах се да чета книгата, но още след няколко страници спрях – просто усещах как ще се разпадне в ръцете ми. Отчайващо. Дано някога бъде издадена в достоен вид, но лично аз съм скептичен за това.
Обезателно вижте и фантастичното представяне на Дан Симънс и творчеството му в Starlighter.info!
