Този сборник ми бе прощъпулникът в тийнейджърската литература. Дойде малко случайно при мен, след като видях корицата в Instagram, заинересувах се, проведох обичайната ожесточена битка за правата (при тийн-хитовете от тоя порядък никога не е лесно, обикновено трябва да продадеш поне един бъбрек) и в крайна сметка се оказах не с един, а с два сборника за издаване – „Летни дни и летни нощи“ и „My True Love Gave to Me: Twelve Holiday Stories“ (излиза през ноември), и двата под редакцията на Стефъни Пъркинс и с цял куп звездни имена в нейната селекция. Признавам без бой, от всички бях чел единствено една книга на Либа Брей („Кралици на красотата“) и „Дивергенти“ на Вероника Рот, но за част от другите знаех, че имат дълги и обожавани от младите поредици с преобладаващо свръхестествени създания. И се захванах, защо не, особено след като за проекта съумях да привлека преводач като Деница Райкова, а с корицата се зае Моника Писарова.
Определено се чудех дали ще ми харесат разказите, имах си съмнение, че може да са разточителна розовееща лигавост, но не бях познал. Повечето от авторите ме изненадаха с добри, премислени и на места мрачновати истории, с което ме спечелиха, почти нямаше от ония баналности, които ти идват наум, като чуеш комбинацията от тийн, лято и любов. Ето накратко за какво иде реч в тези, които ми допаднаха, няколкото, които не, ще подмина с мълчание:
Лий Бардуго започва силно с „Глава, люспи, език и опашка“, чалнат разказ за любов с чудовищни елементи – очаквах предвидим приказен край, но не би. Споменатата вече Либа Брей ме спечели с хорър-история в едно кино – „Последна съпротива в „Синегор““, в която се преплитат модерни дилеми и ретроусещане на лента. Съставителката Стефън Пъркинс представя „След деветдесет минути завийте на север“ – планинска история за пропуснати шансове и малкото възможности те все пак да бъдат използвани правилно (разбрах, че предисторията на този разказ е в другия сборник). Тим Федерле и „Сувенири“ е щипка нетрадиционна сексуалност в един парк с куп забавления, където щастието не може да бъде вечно. Вероника Рот се придържа към фантастичната тематика с „Инерция“ и предсмъртното желание на едно момче. „Любовта е последното прибежище“ на Джон Сковрон носи свежа лекост а ла роман на П. Г. Удхаус – един хотел и редовните му гости, които имат нужда от външен дразнител, за да разкрият сърцата си един пред друг. Касандра Клеър си знае работата и поднася мрачен карнавален разказ – „Чисто нова атракция“, в който демони захранват магията на тези пътуващи светове (е, да, не може да се мери с Кинг в „Джойленд“ или Кунц в „Отвъдни очи“, но бива). 
„Хиляда начина, по които всичко това може да се обърка“ на Дженифър Е. Смит е точно това, което сборникът обещаваше на пръв поглед в прекомерно голяма доза – припламването на любов, разказано по забавен, включващ баскетболни умения, начин. По-важното е, че включва важна тема като аутизма в реалността, а не в откачените страхове на бегемамите. Краят е отреден на Лев Гросман и изборът е добър – „Картата на мъничките съвършени неща“ е наглед типичен разказ за времева примка, в който повтарянето е нужно, за да се разкрие нещо важно, но измъкването беше сполучливо решено и ми допадна.
Истината е, че няма толкова лято в тия разкази, няма толкова дни и нощи наслади и радости. Героите на тези автори преминават през сериозни изпитания, борят се със себе си и със света, побеждават, губят, но запазват енергията си и се стремят все напред и нагоре. Захаросаността е оставена за друго място, за безконечните чиклити, в които хепи ендът е задължителен – тук не е така и това ми хареса. Да, имаше си клишета, но те бяха по-скоро изключения – личи си, че Пъркинс е направила добра селекция и не е позволила отбиване на номер, както понякога се случва при събирането на сборници, когато някой писател с име се изхитрява да мине тънко.
И като сме на тема за любов, да припомня един друг сборник, който събра пък български автори около нея – „Обича ме, не те обича“.
От същите жанрове
