Тежко се четат такива романи. Идват от друго време, тежат си на мястото, налагат собствен ритъм, несъвместим със съвременността. Често пренасят прекомерно много болка и страдание, а за щастливия край просто може да забравите, тая разглезеност не съществува в литературата, осмисляща историята. „Лето 1850“ на Владимир Зарев е мрачен отглас от почти забравеното въстание срещу османската власт, останало засенчено от Априлското – и ако историческата наука може да го характеризира като локална буна, то погледът на Зарев го превръща във величава трагедия, но и също в много личен роман за бита, разбиранията и всичко, което вълнува живеещите в северозападния край на българските земи в средата на XIX век.
„Лето 1850“ проследява зараждането и развитието на въстанието във Видинския край, но героиката и патетиката не е основна част от повествованието. Много по-силно е наблегнато на паметта и опазването ѝ, на пренасянето не само на знанията и спомените, но и на авторитета през поколенията, дори през вековете. Затова и главният герой, учещ на Запад и върнал се да поеме бащината търговия, е наследник на царе, а в началото и в края силно се набляга на писаното слово и неговата мощ. Макар и в характерните за българските исторически романи черни краски, тук османците са по-коварни от обичайно – не ги влекат само пороците, властта и кръвта, но притежават и умението да четат събитията и последствията от тях, като използват слабостите на хората в своя полза. Така те умело притискат българите, за да озаптят не само бунта, но и да смажат спомена за него, най-сигурният път към забравата и покорността.
Героите на Зарев са това, което прави книгата различна и дълбока. Не са обичайната несломима сплав от лична храброст и красива външност, напротив, вменени са им и физически слабости, които ги ограничават и в чисто повествователен план. Жените, от друга страна, са силно идеализирани, но пасват на случващото се, едновременно вдъхновявайки и смирявайки мъжете. Действието тече на малка площ, а често авторът задълбава в психология, философия, в изследването на българския светоглед, като краските са изключително сериозни и мрачни, нещо, което примерно във „Възвишение“ на Милен Русков е развито по много различен начин. Самото въстание не е център на действието, макар че след средата на книгата му е обърнато основно внимание, то тече като фон на по-сложните процеси, които Зарев изследва, и които са в основата не само на бунтовете и насилието, но и на самата същност на живота под чужда власт, на оцеляването като по-ниска категория човек, на опазването на някакво лично достойнство в рамките на система, която ти го отрича.
Краят на книгата е истинската драма – това обяснение, което Зарев извежда за забравата, която над век и половина по-късно тегне над въстанието, това е същността на „Лето 1850“. И физическите наранявания, които блокират предаването на паметта, са едно, но чисто психологичните рани, които имат функция на самоцензура – те са по-страшни. Когато отказваш да отмъстиш за брат си, когато вдигаш сватба сред пепелищата, когато се примиряваш в ролята на страничен наблюдател, случайно имащ тази привилегия. Описаните в романа герои не са героични – те са човеци, с присъщи слабости, и те са в хармония единствено с обърканото си време, в което няма нищо сигурно.
Историческите романи имат особена роля – от една страна, те имат важна роля в изграждането на патриотичното национално съзнание, от друга, нерядко подменят фактите с емоции, като по този начин създават митове, които, веднъж наложили се, стават неизкореними. Докато четях книгата, се опитвах да се абстрахирам от личните си разбирания за национализма и патриотизма, за трактовката на събитията около османската власт по нашите земи, въобще цялото това противоборство между апологетика и наука, изход от което се не види. В това въстание има всичко – от героизъм до предателство, затова и трябва да бъде помнено. „Лето 1850“ отваря една врата към него, но още много стоят затворени.
От същия автор
От същия жанр
