Може да си представите изненада ми, когато Александър Ненов, с когото се запознахме преди години покрай работата по „На един клик разстояние“, идеите от коиято бяха сетне доразвити в „Как да печелим от интернет“, ми каза, че пише екологична фантастика. Всъщност може би темата ме изненада повече, защото точно тази тема, при все своята примамливост, рядко се разработва от писателите – много по-лесно е да представиш планета, съсипана заради безогледна човешка алчност и ненаситност (например „Водосрез“ на Паоло Бачигалупи), а не такава, която доброволно се отказва от постиженията на науката и бавно потъва към лесно забравените ужаси на миналите векове. Но точно тази по-сложна ситуация е разработил Ненов в „Летящата планета“, а по-мащабна основа на сюжета внасяи появата на чужда цивилизация, която навлиза в Слънчевата система не просто с кораб (като в „Среща с Рама“ на Артър Кларк), а с цяла планета.
На Земята в това време цари зелен тоталитаризъм, олицетворяван от генералния секретар на ООН, който властва над съдбините на човечеството. Медийната пропаганда и умелите популистки послания са сложили прът в колелото на историята и са постигнали немислимото – задвижили са го обратно. Забравени болести се завръщат, този непризнат блян на антиваксърите, които не разбират какви големи почитатели на Дарвин са, а мечтите за космоса са изоставени. Човечеството се затваря в черупката си, уплашено от потенциала, към който науката едва е открехнала вратата, и решава да избере привидната сигурност, която води към сигурна гибел в крайна сметка.
Пътят на упадъка обаче е дълъг и покрит с много лъжи. Точно сред него запраща Ненов, но не за да опише минорното потъване на една някога смела и енергична цивилизация (както прави отново Кларк в „Градът и звездите“ например). Той въвежда промяната, която не може да бъде избегната – нова планета навлиза в Слънчевата система и се насочва към Земята. Някой идва да ни каже нещо, а зелените властващи се оказват в небрано лозе. Те са забранили да се гледа към звездите – но сега някой е дошъл да изиска човечеството да се надскочи.
Все пак не всички са се подчинили на наложеното отгоре движение назад. Тайно някои изследвания са били продължение, а един космически кораб е бил построен. Ненов описва конфронтациите между властващите и учените, от които в крайна сметка отново има нужда. Нещата малко по малко стават лични, а емоциите взимат връх във всяка от сюжетните линии. Човечеството трябва да се срещне и с най-големите си страхове, и с най-големите си надежди. А в крайна сметка промяната е важна при всяка утопия.
Като за първи роман Александър се е справил много добре. Личи си известна прибързаност в развитието на сюжета, недоразвити остават някои линии, прекален наивитет в диалозите – отчасти защото героите са повече носители на идеите си, а не толкова сложни човешки същества. Нямам проблем да призная, че ако ни беше пратил този ръкопис, щях да го приема за издаване след една хубава редакция, но уважавам решението му да се самоиздава – вижте само корицата, изключително красива и примамваща.
„Летящата планета“ е модерна приказка, в която се оглеждат много от дилемите на нашето време. Тя е предупреждение за мощта на крайностите, които един ден са осмивани от нормалните хора, но на следващия са пленили достатъчно слаби умове, за да придобият силата да начукат канчетата на същите тия нормални хора и триумфално да заемат властови позиции. Примери в историята бол – бойте се от фанатиците, дори когато изглеждат просто абсурдни.
Вижте и ревюто на Александър Кръстев в „Аз чета“.