Всички около мен бяха в отлично настроение, бяха се потопили изцяло в олимпийската мечта; аз обаче се чувствах не на място, като че ли бях единственият човек, който нямаше нищо общо със случващото се – бях напълно чужд на това място и на света като цяло. Не усещах връзка с тялото, което обитавах, но въпреки това се принуждавах да тренирам, защото знаех, че трябва да оправдая съществуването си пред самия себе си.
Докато четях тази книга, си мислех, че има два вида спортни биографии – едните са преимуществено хвалебствени, но има и такива, които задълбават силно в болката, която е съпътствала и успехите, и провалите на спортиста. Като пример за вторите мога да посоча например изключителната “Днес всички ще умрем по малко. Необикновената история на Емил Затопек” на Ричард Аскуит, както и „Ултра здравето“ на Рич Рол, но пълната искреност, която Греъм Обри демонстрира в „Летящия шотландец“, е сякаш несравнима. Да, това е мемоар на един от големите велосипедисти от близкото минало, но много повече е изстрадано откровение за болката, отчуждението и борбата с депресията на един човек, който на пръв поглед е постигнал всичко, което е поискал.
Помня бегло скандалите около Обри от детството ми, няма как да не запомниш, че някъде там има спортист, който идва от нищото, без спонсори и подкрепа, сглобил е сам колелото си (дори използвайки части от пералня), изработил си е специфичен и наглед смехотворен стил на каране, който обаче го отвежда до рекорди и победи – а след забраната на този стил на каране (което така и не разбрах защо е било нужно) изработва нов стил, който пак го изстрелва нависоко. Но в тази книга открих и какво го е довело до тези му наглед откачени идеи, до тази нечовешка отдаденост на колоезденето – тежкото детство, тормоза, усещането за отделеност от света и хората, стигането почти до зрялост в осъзната и пълна самота.
Щом веднъж прозрях това, за мен веднага стана очевидно, че другите хора са част от някаква общност – на работа, сред роднини и приятели, имат хобита, гаджета и съседи. Другите хора са част от инфраструктурата – банки, болници, фирми, деца, партита, всичко останало. Но не и аз. Сега вече виждах истината такава, каквато е. И тя беше, че съм социалният еквивалент на човешкия апендикс. Толкова бях откъснат от света около себе си, че не можех да създам дори едно приятелство, не можех да се срещна с приятел. Никога досега не бях имал приятелка, нито пък съществуваше вероятност да имам. Осъзнах, че бях на двадесет години, но никога не бях ходил на парти.
Обри описва обезоръжаващо откровено как се запалва по колездането, как се отдава на тази страст с надеждата да открие в нея смисъл. Пак и пак с различни думи той пише едно и също: „Имах социална фобия, която така и не успях да преодолея. Просто се криех в дупката си и се надявах, че светът ще дойде при мен.“ И когато светът все пак идва, го завърта водовъртеж от провали – едва избягва затвор заради отчаяна застрахователна измама с магазин за велосипеди, в който е партньор, по-късно, вече семеен, отваря друг, за която цел продават къщата си и вземат заем, а в един момент стигат дотам да разчитат на помощи за безработица, да събират буквално стотинки за хляб, а помощта на родителите му е безценна и животоспасяваща. Между победите и провалите в състезанията, които се редуват със смайващо темпо, той споделя какво чувства, как търси пак и пак себе си, неумението дори да изпита привързаност към децата си – за да се стигне до най-мрачните глави за алкохолизма и мислите и в крайна сметка опита за самоубийство. Но пак там е и нечовешката отдаденост на стремежа към световни рекорди, на битките с другите големи колоездачи на това време, обикалянето по цялото земно кълбо, където му се случват какви ли не чудати приключения, а в крайна сметка и олимпийската мечта, която го блазни, но по пътя към нея стоят същите демони, които го измъчват от дете.
Имаше моменти, в които почти всичко в живота ми ми се струваше безсмислено, а аз се чувствах сякаш се возя на скоростно влакче, от което ми се повдига и което сякаш никога няма да спре.
Изумителен живот води Греъм Обри, наистина е точно като скоростно влакче – в един миг е световен шампион и се радва на безкрайното внимание на медиите, в другия е отново на дъното и се катери нагоре. В постоянна битка не толкова със съперниците, колкото със себе си, той е смайващ пример за човек, който надмогва тежки психични проблеми и дори ги канализира в името на своите цели. Но в крайна сметка и пада жертва на тях, това не е банална история с хепи енд, дори обратното. И все пак – „Летящия шотландец“ е сред най-откровените мемоари, които съм чел, и макар да нямам особен интерес към професионалното колоездане (то кой ли има след грандиозните скандали около Ланс Армстронг, които опорочиха образа не само на един от огромните му герои, но и на целия спорт), ми хареса това безхитростно писане на Обри, това простичко предаване на спомени, чувства и разкъсващи кризи. История, която си струва да бъде прочетена от всички, които рано или късно се сблъскват с врага в главата си – и трябва да го преборят.
От същите жанрове
