Звездите нямат нужда от нас

Докато куполите на Марс стояха, докато безценната биосфера на Земята не беше нарушена, имаше надежда, че човечеството ще оцелее. Никой не се интересуваше от Пояса с неговите крехки миниатюрни гнезда на едва съществуващо равновесие върху дребни, зареяни в Космоса астероиди.

„Ако предчувствието ми е правилно, тази книга е прелюдия към бъдеща класика в жанра, но за целта в следващите части трябва наистина да се действа с размах. Стискам палци за това.“ Това написах за „Левиатан се пробужда“ на дуета, пишещ под псевдонима Джеймс С. А. Кори, преди тринайсет години, когато я четох за първи път. Tогава не продължих с поредицата „Експанзията“, нямам представа защо, но феноменалното ново издание на всички книги с твърди корици и порезки просто налага да направя това сега. Седнах да препрочитам това ново издание без особени спомени, наистина много години са се минали, а нов за мен бе и разказът в края, който допълва арката на един от второстепенните, но важни герои: „Касапина от станция „Андерсън“.

Първата част на поредицата ни въвежда в Слънчевата система векове напред в бъдещето. Земята е обединена сила, основно срещу технологичното предимство на Марс, където човечеството е построило огромни куполи, а в астероидния пояс хората живеят при немислими наглед условия, дори външно изглеждат много различни, и се сблъскват, но и прилагат постоянен расизъм спрямо планетните жители. Сред тях полунелегално се развива организацията Съюз на външните планети, която е „странна смесица от социално движение, терористична организация и новооромяща се нация“, а тези три противостоящи си политически сили се намират на ръба на огнен конфликт, за който е нужна само една малка искрица.

Всичко това опознаваме през очите на детектив Милър, обитател на астероида Церера, където „нямаше закони. Имаше полиция“, който е напълно наясно, че животът е сложен и се налага да не гледаш на нещата като черни и бяли. Или както пише Кори: „Когато прекараш целия си живот в каменна сфера и храната, водата и въздухът ти пристигат от толкова далечни места, че не можеш да ги откриеш дори с телескоп, налага се да развиеш известна морална гъвкавост.“ Той има за партньор землянин, а през техните разговори и преживявания разбираме и колко сложни са отношенията между жителите на двете планети и тези от астероидния пояс. Но върху детектива се стоварва истинско предизвикателство, когато му възлагат тихомоълком да открие Джулиет Андромеда Мао, млада наследничка на богаташка фамилия, да я отвлече и върне на родителите ѝ. Милър е наясно, че това не е нито законно, нито редно, а на астероида има достатъчно други ангажименти, за да обърне внимание на точно тази задача, но скоро ще му се наложи да промени мнението си – и като следствие ще бъде въвлечен в нищо по-малко от междупланетна война. И в първия контакт с извънземен разум.

Защото точно Джули Мао се е оказала на грешния кораб в грешното време. И когато той е превзет от мистериозни пирати, това дава ход на шеметно развиващи се събития, сред които ще се отличи другият главен герой в романа, моралният до мозъка на костите си Джеймс Холдън, който е готов в името на принципите си и истината такава, каквато я разбира, да предизвика въпросната междупланетна война. Което и прави. Между Марс и Пояса започват ожесточени военни действия, а в събитията се намесва и трета неизвестна величина, до момента, в който зловещ план, целящ избиването на милиони, не се задейства на астероида Ерос. И вече нищо в цялата Слънчева система няма да е същото. А на Земята ще се наложи да изразходва целия си ядрен арсенал за защита.

Там, сред звездите, имаше живот. Вече имаха доказателство за това. Доказателство, появило се под формата на оръжие.

Като прескача между гледните точки на Милър и Холдън, Кори ни води из истинско лудешко космическо приключение, гарнирано с много политически интриги, тайни лаборатории, зловещи опити, цял-целеничък луд учен, който трябва да бъде спрян на всяка цена, свръхмодерен кораб, който е нужен за поредица от опасни мисии, и един екипаж от чудаци, които постоянно трябва да бягат, за да спасяват кожата си. Сред всички герои Милър е този, който се отличава, неговата постепенна обсебеност от момичето, което търси („Джули бе станала онази част от него, която все още бе способна на човешки емоции. Символ за това, което би могъл да бъде, ако не беше такъв, какъвто е сега“), ще се окаже ключ към грандиозния обрат в края, а цялата идея за първи контакт с нещо мистериозно, дошло в Слънчевата система преди цели два милиарда години, е развито чудесно.

Книгата представлява интересна сплав между граничещи с хорър сцени, много екшън и чудесен хумор, като наличието на почти готов огромен мормонски кораб за междузвездни пътешествия, който получава неочаквано преназначение, изречения като „Във Вселената имаше чужди форми на живот и в момента се носеше върху една от тях като бълха на гърба на куче“ или „Когато противникът ти има технологично предимство, трябва да го нападнеш с колкото се може по-нискотехнологични средства. Може би един меланхоличен детектив, тикащ ядрена бойна глава върху проста товарна количка…“, а за почитателите на смелите и храбри герои си има цял космически каубой, който е готов да се втурне с главата напред във всяка битка, докато зад него някогашен земен военен герой плете паяжина, чрез която да изкупи свой някогашен огромен грях.

Но за мен най-важното послание в „Левиатан се пробужда“ се съдържа в онова кратко изречение, което сложих за заглавие на този текст: „Звездите нямат нужда от нас“. Защото макар врагът да е очевиден, то същинските антагонисти са си отново хората с постоянните си боричкания не само за пари, а за власт и знание, което да им осигури всемогъщество. Нямам представа какво ще се случва в следващите части, но имам очакване за нещо наистина изключително. До края на лятото, живот и здраве, ще разбера.