И когато лидерите приемат за своя отговорност да се грижат за хората, вместо за числата, тогава хората ще ги следват, ще решават проблеми и ще искат да са сигурни, че визията на лидера се осъществява по правилния – стабилен, а не изгоден начин.
(Лично отклонение, може да пропуснете.)
Ако започнеш да работиш достатъчно рано и смениш достатъчно работи, ще се нагледаш на всичко – от вдъхновяващи лидери до шефове, които ненавиждаш. Смятам, че имам този опит на своя страна и съм видял какво ли не. От младите години, когато, докато бях барман, приех да върша двойна работа при напускането на колегата, а шефът, един стиснат грък, ми даде 20 (двадесет лева) повече в края на месеца и си спести една цяла заплата (не че беше голяма). През периода в един вестник, когато видях и най-доброто, и най-лошото на едно място. Та до работата за вдъхновяващ човек, за когото бях готов да правя всичко денем и нощем, и буквално се случваше по обед в неделя да получа обаждане, да поема работа и на следващата сутрин да занеса свършеното. Пък е и хубаво да се поочукаш сам, защото да менажираш себе си е адски трудно – и е лесно да се провалиш. Веднъж успях, веднъж не – докато имах собствена книжарница, се бъхтах безспир, без да подлагам на съмнение, че ще преуспея, докато, когато създадохме издателство, се оказах в положение да не мога да се мотивирам да свърша реална работа поради липса на вяра в бъдещето. Това се преодолява, разбира се, и си учиш урока.
Както родителят не може да купи любовта на децата си с подаръци, никоя компания не може да купи лоялността на служителите си със заплати или бонуси. В основата на лоялността, онази необяснима готовност да се посветим на дадена организация, дори когато на някое друго място ни предлагат повече пари, е усещането, че лидерите в компаният на драго сърце биха жертвали времето и енергията си, за да ни помогнат, когато е необходимо. Ще оценим повече шеф, който посвещава времето си, за да ни помогне, отколкото шеф, който просто ни дава бонус, когато постигнем целта.
Изхождайки от всичко това, „Лидерите винаги обядват последни“ на Саймън Синек ми привлече вниманието, най-малкото защото системата на сегашната ми работа позволява такава самостоятелност, че всеки от нас е своего рода лидер на екипи от хора, които работят по безбройните проекти. И ако нещо наистина искам, това е хората, които ми се доверяват и работят неуморно, да бъдат щастливи от това – и да не го правят само за парите, макар те да са важни. Все пак си давам ясна сметка, че някои успешни лидери, които познавам, или дори лидери-тирани като Илън Мъск и Стив Джобс, са абсолютно отрицание на всяка дума в тази книга – но постигат резултати по свой различен, често смазващ за хората начин. Така че и може и така.
Вътре в организацият се опитваме да избегнем сплашване, унижение, изолация, чувство за малоценност и безполезност, отхвърляне. Но опасността отвътре е контролируема. Всеки лидер трябва да се стреми да постигне атмосфера, в която не съществуват заплахи, като създаде чувство за принадлежност у служителите. Като им предложи устойчива корпоративна култура, базирана на ясен набор от човешки ценности и убеждения. Като им предостави възможност да вземат решения. Като им демонстрира доверие и емпатия. Като изгради безопасен кръг.
Нямам опит с такъв тип мотивационно-бизнес литература, затова и ми е трудно да сравня книгата на Синек с други в тази област. И нямам намерение да я преразказвам в подробности, защото ми направи впечатление, че той спира на няколко базисни точки, които съм сумирал до някаква степен в извадените цитати, и се върти около тях. Повечето са напълно интуитивни и дори ми е странно, че трябва да бъдат защитавани и обяснявани изрично, но да, мотивирането на служителите все още е непонятно за мнозина мениджъри. И ги намирам за основателни, за начин да се създаде атмосфера, в която хората идват с радост на работа. Защото да си обичаш работата, е чудесна основа да градиш и останалите части на живота си. Иначе става това:
…да имаме работа, която мразим, е също толкова опасно, а понякога дори по-опасно за здравето, отколкото да нямаме работа въобще. Нивата на депресия и тревожност сред хората, нещастни на работното си място, били същите или по-високи от резултатите на безработните.
Допадна ми силно частта за социалните мрежи и тяхната хватка, която става като наркотик:
Свързали сме мисълта „О, има нещо ново за мен!“, която предизквиква отделянето на допамин, с получаването на мейл или нов лайк… Ако се събуждате сутрин и първо посягате към телефона, за да си проверите пощата или да прочетете социалните мрежи, е възможно да сте пристрастени. В стремежа си да получим дозата химическо удоволствие, повтаряме действията, които ни доставя тя. При алкохола или хазарта го осъзнаваме. Когато сме влюбени в устройствата и социалните мрежи, не сме толкова наясно с пристрастяващите им свойства.
В крайна сметка „Лидерите винаги обядват последни“ ми се стори полезна, макар част от книгата да ми се струваше повтаряема, въртене около едно и също нещо по различни начини. И макар нещата от нея да стоят теоретично, тя ме вдъхнови да направя нещо рязко – изтрих любимата си игричка от телефона, Clash Royale, която считах за незаменима за малки почивки. Но бях стигнал дотам да я цъкам упорито по време на обеди с колегите, без да ги чувам изобщо. Сега е по-добре. И се оказа, че хич не ми е трябвала. Помислете какво мислите, че ви е важно, а не е.
От същите жанрове
