Имат ли индивидите значение за историята? Съвременникът на Цезар или на Мохамед, на Лутер или Ганди, на Чърчил или Рузвелт трудно би задал подобен въпрос. Тези страници се занимават с лидери, които в безкрайната борба между желаното и неизбежното са разбрали, че това, което изглежда неизбежно, става такова чрез човешката активност. Индивидите имат значение, защото те надхвърлят обстоятелствата, които са наследили, и по този начин повеждат своите общества до границите на възможното.
В блога съм писал само за една книга на Хенри Кисинджър – „За Китай“, но си спомням колко ценни бяха „Дипломацията“ и „Години на промяна“, докато учех в университета, този ангажиран поглед от първо лице към най-важните теми след Втората световна война бе интересен, макар и определено не непредубеден. Преди десетина дни отмина поредният празник на книгата и по правило влязох в книжарница и се поразрових да си купя някое по-специално заглавие – и макар цената на „Лидерство. Шест трактата за световната стратегия“ определено да е впечатляваща, реших, че все пак държа да я прочета. В това солидно томче са събрани шест очерка за шестима лидери от различни държави: германеца Конрад Аденауер, французина Шарл дьо Гол, американеца Ричард Никсън, египтянина Ануар Садат, сингапуреца Ли Куан Ю и британката Маргарет Тачър. Всеки от тях Кисинджър описва през призмата на времето им и трудните дилеми, които то е налагало, като авторът смесва както лични впечатления от срещите си с тях, така и постфактум равносметка за успехите и провалите им на политическото и историческото поле.
Началото е за Конрад Аденауер, смелия лидер, който се заема да преведе Германия – по-точно част от нея – през годините на съюзническа окупация, а главата за него се нарича „Стратегия на смирението“. Кисинджър го описва като абсолютен реалист, който от една страна, може да успокоява страстите в сънародниците си с приемането на последствията от разгрома във войната, но и да настоява, че Германия ще заслужи правото на равен статут в бъдеще. Кисинджър посочва, че „неговата стратегия на помирение се състои от четири елемента: приемане на последствията от поражението; възвръщането на доверието на победителите; изграждане на демократично общество; и създаване на европейска федерация, която да надхвърли истгорическите разделения на Европа“. Авторът проследява трънливия път в постигането на първите три до триумфа на Аденауер само 10 години след края на войната, когато над правителствените сгради в Бон се развява германският флаг и „първата голяма задача на Аденауер – осигуряването на мирния, бърз и приятелски край на окупационния статут, е изпълнена.“ Това е лидер, който успява да вдигне на крака покорената си и унизена родина, както и да намери труден и никак не безболезнен път към помиряване с Израел и евреите, макар че изплатените огромни обезщетения не са приети никак еднозначно. Той успява да насърчи направата на ключови първи стъпки по дълъг и трънлив път, по който Германия върви чак до обединението си и след него.
Следва Шарл Дьо Гол и изкуството на невероятното, навярно така би трябвало да се казва главата за него, а не „Стратегия на волята“: „Първо като лидер на „Свободна Франция“ по време на войната, по-късно като съосновател и президент на Петата република, той предлага визии, които надхвърлят обективната реалност, и постепенно убеждава публиката си да ги третира като факт“.
Кисинджър пише: „Дьо Гол не е назначен да ръководи „Свободна Франция“ от нито един конституиран френски орган, нито лидерството му е потвърдено от избори. Претенцията му да командва произтича от собственото му духовно самоутвърждаване. „Легитимността на една управляваща личност – ще напише той по-късно – произтича от нейното убеждение и вдъхновяващата вяра, че олицетворява националното единство и приемственост, когато страната е в опасност“. Това е онзи лидер, който непоколебимо твърди, че покорена Франция продължава да се сражава на страната на съюзниците, и това е онзи французин, който скъсва нервите на всички около себе си, включително Кисинджър посочва, че Чърчил казва на шега: „Да, Дьо Гол наистина мисли, че е Жана д’Арк, но моите проклети епископи не ми позволяват да го изгоря“. Двамата имат своите различия, но британецът го подкрепя, защитава го дори от враждебността на Рузвелт, който „полусериозно предлага заточение на Дьо Гол в Мадагаскар“. Успехът на Дьо Гол в „създаване на политическа реалност чрез чистата сила на волята“ е демонстриран при освобождаването на Париж, при което съюзническите войски се отдръпват, за да позволят на части на „Свободна Франция“ да влязат първи в града и да заявят, че освобождаването на столицата е „чисто френско постижение“, нещо, което няма общо с фактите. Този непоправим националисти обаче по-късно действа твърдо, настоявайки за разпарчетосване на Германия и дори подписва договор за взаимопомощ със Сталин срещу евентуална нова заплаха от германците, преди в крайна сметка да се оттегли от политическата сцена. Но не задълго. През 1958 г. той отново трябва да се върне на поста си, за да спаси страната си от гражданска война заради насилието в Алжир – Кисинджър пише, че „той е извикан от вътрешно изгнание, за да спаси конституционното правителство от самото него и да поведе френския народ към постимперска, но въпреки това – динамична и независима роля в света „. В края на главата за него той постулира: „…въпреки цялата си носталгия по историческата слава на Франция, той безмилостно ампутира Алжир от политическото тяло на държавата, след като разбира, че запазването му ще бъде фатално.“ Кисинджър не крие безусловното си възхищение към Дьо Гол и всичко, което постига буквално само по силата на своята воля и характер.
Главата (именувана „Стратегия на равновесието“) за Ричард Никсън е неизбежна – неговото президентство съвпада и с активната диплатическа кариера на самия Кисинджър и това не е първата книга на автора, който всячески се стреми да изчисти неговия образ и да покаже свършеното през управлението му – най-вече оттеглянето от Виетнам и неочакваното възстановяване на отношенията с Китай, което променя изцяло равновесието на Студената война, придружено с подробно описани дипломатически препирни, за да се избегне потвърждаване на претенциите на Китай към Тайван. Кисинджър посочва и колко турбулентен е този период вътре в САЩ, с убийствата на Джон Кенеди и брат му Робърт, както и на Мартин Лутър Кинг-младши, съпътствани с огромни протести по улиците. Част от външнополитическите предизвикателства е и сложното противоборство между Индия и Пакистан, в което лавирането е крайно внимателно, а изводът на Кисинджър е, че лидерските решения на Никсън са променили света, но и са помогнали на САЩ да излязат от свободното си падане във вътрешнополитически план.
Най-противоречивата фигура по тези страници определено е египетският президент Ануар Садат – Кисинджър описва със според мен искрено уважение как той преживява истинска трансформация и след като е част от борбите за независимост на Египет и убедено следва курса на арабско отхвърляне на правото на съществуване на създадената израелска държава, той успява да поеме един коренно различен курс и чрез война да постигне мир, един странен оксиморон, за който в крайна сметка плаща с живота си. Авторът проследява стъпка по стъпа как се променя Садат, как от един от многото близкоизточни лидери, които искат да унищожат Израел, се превръща в човек, който приема тяхното присъствие и извоюва за своята страна не просто мир, но и взаимно доверие между две държави, изглеждащи обречени на вечно противоборство. Кисинджър има сериозни лични наблюдения за този процес, в който е неизбежно да се обърне внимание и на Голда Меир, която от израелска страна приема подадената маслинова клонка и дава възможност един сложен и определено противоречив процес да започне. Главата за него се казва „Стратегия за трансцедентността“, доколкото авторът търси духовни и вътрешнотрансформационни причини за действията на Садат.
Най-интересна за мен бе главата за Ли Куан Ю („Стратегия за върхови постижения“), който собственоръчна създава съвременен Сингапур ( и само ще вместна, че през есента ще излезе изрична книга по темата: „Lion City: Singapore and the Invention of Modern Asia“ на Jeevan Vasagar). Той пише в мемоарите си: „Сингапур не е естествена страна, а създадена от човека“, която няма минало като нация, което поставя и бъдещето ѝ под въпрос. И някак успява да изгради държава, в която „дали в държавната служба, бизнеса, медицината или образованието, посредствеността и корупцията не бяха приемливи“. Това е рецептата на Ли за „сплотяването на обществото му въпреки липсата на универсално споделена религия, етническа принадлежност или култура“. И наистина чрез крути мерки той успява да изтръгне изцяло корупцията от управлението, както и поставя всички чуждестранни инвестиции под интензивен контрол – „неговото стриктно прилагане на законите подкрепя репутацията на Сингапур като честно и безопасно място за правене на бизнес.“ Кисинджър посочва, че през първите си девет години на власт почти една трета от бюджета на Сингапур отива за образование – и че „в рамките на едно поколение Сингапур се трансформира от бедняшки квартал в мегаполис от Първия свят – като през цялото време непрекъснато намалява делът на правителството в разходите“. Години по-късно, през 1981 г., Ли ще изрече следните за мен изключително важни думи:
Всяко рационално правителство иска максимално благополучие и напредък за най-голям брой граждани. За да се постигне това, системите или методите и принципите, или идеологиите, на които се основават техните политики, са различни. След индустриалната революция преди два века действа един вид дарвинизъм между системите за управление. Той определя коя идеологическа, религиозна, политическа, социално-икономическа и военна система ще надделее поради своята ефикасност в осигуряването на максимално благо за максимален брой жители на една нация.
След оттеглянето си от политическата сцена Ли активно работи за сближаването между САЩ и Китай и избягването на бъдеща война между тях. Кисинджър пише: „Започвайки кариерата си с разработване на концепция за ред за една малка частица от остров, той прекара последните си години, призовавайки към мъдрост и сдържаност от страна на държавите, способни да предизвикат глобално бедствие. Макар че никога не би направил такова твърдение за себе си, старият реалист беше поел ролята на световна съвест“.
Книгата завършва с Маргарет Тачър, която следва „Стратегия на убеждението“ според Кисинджър. Той описва в черни краски периода, когато тази неочаквана лидерка се издига до властта и неочаквано за всички (включая автора, както сам признава) я задържа и използва, за да „рестартира“ Великобритания, нейната икономика и мястото ѝ на световната сцена. Разбира се, проследена е Фолклендската война, както и преговорите за статута на Хонконг, където подобен агресивен тип решение е невъзможен. Описани са в детайли сложността на „специалните отношения“ между САЩ и Великобритания, доколкото последната се опитва както да се осланя на тях за защита от СССР, така и да се еманципира, за да опази собственото си достойнство на бивш световен властелин. Икономическите проблеми в самата държава и радикалните мерки на правителството на Тачър са тема, годна да запълни цели книги, а са разгледани и сложните отношения с ЕС и неумелите действия на Тачър около обединението на Германия, което за нея събужда историческите призраци от двете световни войни. Кисинджър оценява изключително високо „желязната лейди“ и нейния принос към връщането на Великобритания на световната сцена.
В края има кратко обобщение, насочено основно към лидерството в наши дни, повлияно крайно силно от новите медии и интензивните емоции, които те се стремят да провокират. Кисинджър казва, че „Архитектите на Интернет смятаха своето изобретение като гениално средство за свързване на света; в действителност той също така даде нов начин за разделяна на човечеството на враждуващи племена. Полярността и съответствието разчитат и се подсилват взаимно; някой се прикачва към дадена група, а след това групата контролира мисленето на този човек.“
На места „Лидерство. Шест трактата за световната стратегия“ ми се стори излишно бъбрива и твърде подробна, както и никак не безпристрастна тук-таме, но в крайна сметка това е още един вид мемоар на големия дипломат от близкото минало, който сам трябва да се справя със собственото си противоречиво наследство, както и всеки от посочените лидери. Няма и как да е инак, всеки от тези е вземал жестоки наглед решения, за да се справи с предизвикателствата на времето си по начин, който е считал за правилен. Но точно такъв тип лидерство – особено това на Ли Куан Ю при все явната липса на демократичност в неговия авторитарен стил на управление – сякаш е нужно на все по-разкъсания свят, в който живеем, и в който начина, по който се информираме, нерядко е начина, по който биваме дезинформирани.
От същия автор
От същите жанрове
