Знаете ли, в едни други времена едва ли бих стигнал до „Линията на бляновете“ – първото издание е доста старо, а пороят от нова фантастика просто не оставяше място за връщане толкова назад. Но този порой пресъхна и се стигна просто до едно църцорене, тая прекрасна и непреводима българска дума. И се радвам, че има възможност за преиздания на по-стари творби при слабия прием на нови – та да преоткрия ранното творчество на Лукяненко преди иконичната серия за „Патрулите“. Защото, гледайки оригиналната корица, повторена и в предишното издание на български, нямах някакво особено очакване, а романът се оказа просто чудесен, както приключенски, така и философски задълбочен – както трябва да се пише истинска фантастика.
В едно хубаво бъдно човечеството се е разселило из галактиката, повоювало е, при това победоносно, с други цивилизации, и в крайна сметка е успяло да установи доминация, без да унищожава пришълците. Това, което дава истинското предимство на хората, е митичен подарък от още по-митична цивилизация – безсмъртието. Добре опаковано по капиталистически, за него се плаща солидно и човек има право да плати само за едно – и където и да го застигне смъртта, съзнанието му се прехвърля в ново тяло в най-близката станция на най-могъщата корпорация в света, ръководена от човека, комуто е дадена даром технологията – Ван Къртис. И след събуждането, ако има възможност, човек трябва бързо да поднови „абонамента“ си, защото иначе си остава подвластен на природните закони. Така човечеството удължава живота на най-добрите си умове и расте и процъфтява – по един или друг начин.
Главен герой пък е Кей, наемник с чудновати умения, които си имат обяснението, но те се разкриват след средата на книгата, миналото му има много общо с постоянната игра на котка и мишка, която е същностна част от романа. Макар и професионалист от най-добрите, той се оказва прецакан жестоко – не е успял да поднови безсмъртието си, а в една хотелска стая срещу него е насочено ужасяващо оръжие. Което, както във всяка пиеса, сработва и той умира… за да се събуди на място, на което не очаква. Получил е неочаквана милост от самия Ван Къртис, който има за него енигматична задача – да придружи сина му до планетата Граал (как иначе да се казва?). Нещо, което мнозина други са опитали, но не са успяли. И скоро започва да става ясно защо тази наглед проста задача е всъщност невъзможна.
Приключението следва сложни лупинги и обрати, а истинският мащаб на книгата скоро става ясен с описанието на колоритни и наистина откачени извънземни раси, всяка от които има собствени отношения и сметки за уреждане с човечеството. Кей и неговият подопечен се оказват постоянно на прицела на същества (а и на доста амбициозни хора със собствени планове), които искат да им попречат да стигнат до Граал, а в неохотното им сътрудничество скоро се появяват спънки, свързани с добре прикрити тайни, които една по една избухват и обръщат действието. Галактиката е тясна за сложната политическа главоблъсканица, която се получава, а в края Лукяненко очаквано забива и в по-сложни метафизични полета, познати и от други негови книги.
„Линията на бляновете“ ме изненада с липсата на така добре познатия великоруски шовинизъм, познат от други книги на Лукяненко. Той дори си позволява да се шегува с национализма и хомофобията, двете официални доктрини на родината му днес, но все пак книгата е от 1995 г., предпутински период, който бързо отмина. Силно се надявам романът да намери достатъчно нови читатели, за да има възможност да се преиздаде и „Императори на илюзиите“, а виждам и трета част от 1998 г., за която не ми е много ясно какво е точно положението. Е, може и до нея да стигнем – като съдя по приема на „Лордът от планетата Земя“, това е напълно възможно.
