Колкото до вечността, драги мой,
тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж,
човешки устни,
тя е тук, огромна, празна, безсмислена
и попитайте какво не би дала,
за да се превърне просто в целувка?
Тоя манеж е необятен. И все пак публиката го вижда целия като на длан. Някои се смеят, други тъжат, трети са потънали в ридания и откриват, че пак имат души. Там, далеч, воюват армии и хора умират истински в калта. Тук, наблизо, се воюва за любовта и се умира истински в тъга. Лиричните клоуни са разкъсани между тук и там, подчинили се на идеи, които погалват ума и после поглъщат безмилостно животи. Тяхната трагедия е лична и световна едновременно.
…когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях не е лош начин да избухнеш.
Сложете маски, грим, нагласете самоличността си, заключете себе си зад смях и радост, нали те е важно да са на показ, другото може да го зарием в тъмното и самотното. В изповедта, наречена „Лиричните клоуни“, Ромен Гари избира обратното – да разголи своите герои, да ги остави зъзнещи под студените звезди, да ги застави да жадуват слънцето – едните в преследване на любовта, другите в дирене на реалността зад идеята (всички гонят химери), – и да им подаде по един лъч надежда в крайна сметка. Този лъч, който отказва на себе си месеци по-късно, когато прекъсва своя живот.
Сред сиянието, което го обграждаше, лицето на Ан сякаш не получаваше, а заемаше своята светлина на деня и трогваше Уили по начин, позорен за всеизвестния му цинизъм и грижливо поддържана репутация на завършен циник.
Един мъж, създал една жена, привързал я към себе си по материален начин, защото другояче му е невъзможно. Превърнал я в звезда, за да я виждат всички, за да виждат, че е негова. И даващ я на всеки, който я пожелае, защото дълбоко в себе си е смазан от нейното нещастие. Ужасен е, че тя може да се влюби и да разруши грижливо изградената златна клетка. Един голям писател в края на живота си задълбочено описва един успял провален мъж, обичащ успяла необичала жена, и двамата гротескни половинки, които не си пасват никога никъде. От другата страна засилва двама клоуни, подчинили живота си на политически идеали, както милиони други, борили се срещу многоликото зло (което са винаги чуждите идеали). Сблъсква ги в средата на манежа, сред възгласите, риданията, възклицанията, стенанията на публиката.
…никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне, ето това вероятно е най-точното определение за човешко щастие.
Този пленителен роман е ускорител на частици, които стремително се носят със скоростта на светлината към епицентъра на разрушителната си среща – две по две са летели досега, две по две ще отскочат, но в нова конфигурация. По една от началните двойки частици откриват, че цялата вселена е създадена за срещата им, която ще трае миг от безкрайността, но този миг ще е по-смислен и истински от всички еони, в които не е съществувал и няма да съществува занапред. А другите две частици, изоставените, само ще се надяват по-бързо да се свърши тази флуктуация в света, тази ужасна среща на двама предопределени влюбени, да си се наситят по-бързо, да приемат, че вече няма какво да очакват от живота и да се откажат от смазващата отговорност да преследват щастието.
Лиричните клоуни са винаги мъже, защото няма унижение, на което не биха се подложили за жената, която обичат.
Не мога да не мисля, че Гари описва себе си, своите идеали, стъпкани в прахта (но още блещукащи), своята любов с Джийн Сибърг и колко тя обърква света му – и жертвите, които принася на този олтар. В този роман, макар и преработена негова по-ранна творба – „Цветовете на деня“ от 1952 г., когато Корея е кървящото сърце на света, – той откровено описва ужаса от напредналите години, от невъзможността да бъде гордият мъж, който е бил досега, от загубата на авторитет, на превръщането му в поредното величие в минало време. Да, той е успял да изобрети Емил Ажар, да грабне забранения втори „Гонкур“, но е загубил Джийн. Четейки тази книга-откровение, си мисля, че Ромен Гари е или най-искреният мъж на света, или е съвършеният измамник. Сигурно е и двете.
А все още я чакаше. Опитваше се да си я представи с помощта на всички жени, които беше срещал. Защото в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, ви оставят него. Тяхната благодат към вас.
За мен „Лиричните клоуни“ е най-доброто, което съм чел от Гари. Дори не мисля, че разбирам тази книга истински, твърде млад и почти без рани отвътре съм, но пак съкрушителната проза на този човек (с чудесното медиаторство на Зорница Китинска) ме приласкаваше и давеше едновременно, като зов на сирена, която безмилостно възпява трагедията на тленното, винаги далеч от идеала си. Ромен Гари е моят любим автор – и простете егоизма ми, но не ме интересува как въздейства на другите, щом имам щастието да съм го открил за себе си. Това е най-близкото до религия, което приемам – свещени писания под формата на творби, които описват безкрайния танц на човешкото с безплътното, които, разделени, са безсмислени, а обединени са мимолетни.
Беше от онези гласове, което подклаждат стремежа към притежание, защото от тях се носи предчувствие за дълбочина, която всеки се ласкае да мисли, че единствен може да запълни.
Лиричните клоуни умеят едновременно да плачат и да се смеят. Мисля, че всеки човек може да бъде такъв, особено четейки тази книга.
Вижте и какво написа Темз Арабаджиева в „На по книга, две“.
