Лодкарят отвежда хората към нови прераждания

…че е било и винаги ще бъде невъзможно да се разбере кое е сън и кое не, че цялото творение е кутии в кутии, всяка от които е сън на различен бог.

   Преди много години имахме спорна първа среща с Джъстин Кронин в „Проходът“ – книгата стана начало на международна бестселър поредица, по нея направиха цял сериал, но мен лично не успя да ме впечатли. Толкова по-странно е защо с такова нетърпение очаквах излизането на „Лодкарят“, за която имах само една силна препоръка от приятел, но реално не знаех нищо повече за нея извън това, че изглежда като мащабна антиутопия. Започнах я и с финес Кронин ме отведе на наистина невероятно пътешествие, което ставаше все по-чудато с всяка страница – преди, точно както на една от оригиналните корици, да смени посоката толкова рязко и неочаквано, че зяпнах. А нещата щяха да стават само още по-интересни.

   Ето го архипелага Проспера, загубен в океана, изолиран от света, който е минал през някакви апокалиптични събития, но тук това не личи. Хората са поделени в две основни класи, като водещата, просперанците, е постигнала почти всичко, за което човечеството винаги е мечтало – лек и свободен от труд живот, дълголетие и здраве, изобилие от възможности за добро прекарване на времето, забавления, флиртове и при желание дори и по-сериозни връзки с различни възможности за тяхната продължителност. Единственото ограничение в крайна сметка е времето – умовете им в един момент се огъват под натиска на десетилетията и натрупаните впечатления, като това се следи от машинарийка, прикрепена към телата им. Когато жизнените показатели на един човек паднат под минималното ниво, те биват любезно приканени да се качат на нарочен ферибот, който ги отвежда до загадъчния Детски остров, където телата им се обновяват, умовете им се изчистват и отново млади и готови да се развиват, те започват живота си отначало при някое семейство, решило да има дете. И цялата тази идилия си има цена, но не я плащат те – а помощният персонал, който живее на съседен остров и всеки ден пътува, за да върши всички неприятни, но нужни дейности около поддръжката на съвършения свят за съвършените хора. Тези слуги са лишени от придобивките на просперанците, живеят в мизерия и без надежда за промяна в своето подчинено положение. Раят е около тях, но им е отказан.

Дали тези капки дъжд са сълзите, които не можеш да пролееш, дали вятърът е бурята на затворената в теб мъка?

   Това крехко равновесие е напът да се наруши, още от първите страници го усещаме. Кронин проследява историята през два основни образа, на лодкаря Проктър Бенет, специализиран в това да помага на хората да приемат края на жизнения си цикъл и да поемат към Детския остров, и Теа, смела жена, която е успяла да създаде връзки с членове на помощния персонал и да работи заедно с тях за… революция? Или нещо подобно, всяка промяна би била от полза за тези илоти, които трябва да се подчиняват безропотно на своите господари, които са всичко друго, но не и спартанци. А най-голямата загадка си остава какъв е този архипелаг, защо е забранено да бъде напуснат, и как се е стигнало до това утопично за едни и антиутопично за други общество? И точно тези въпроси се изсипват на главата на Бенет, който от дете носи травмата на показното самоубийство на майка му – нещо немислимо в този мирен и напълно уреден свят – а скоро и баща му, поел в сетния си път, ще го обърка още повече. И от съвършения живот на лодкаря скоро няма да остане и помен. Вместо това ще се окаже забъркан в страховити и объркващи събития, които ще разкрият неподозирани от никого смайващи истини.

   Първоначално „Лодкарят“ може да ви стресне с обема си, но романът се чете с лекота, страниран е добре и текстът просто се лее в чудесния превод на Поли Мичева. Джъстин Кронин се заиграва по чудесен начин с идея, която ми напомни силно на гениалната дуалогия „Илион“ и „Олимп“ на Дан Симънс, само дето там хората биваха обновявани на космическа станция в небето и не започваха начисто, но сходството е безспорно (е, и там заемката от „Бурята“ на Шекспир с магьосника Просперо беше налице). Загадката на този архипелаг не просто не е лесна за разгадаване, за мен е невъзможна, и точно това е чудесното, при внезапното проникване зад завесите бях силно впечатлен, а след това Кронин умело усложни своето действие и майсторски успя да придвижи нещата до силен и смислен завършек. Това е антиутопия, която прелива на моменти в чиста научна фантастика, съчетана със силна социална критика, в която лесно могат да се видят отгласи от съвремието, от неравенството, та до климатичните промени и космическата надпревара на няколкото свръхбогаташи. Отделно романът влиза в дълбочина и по важни теми като силата на майчината любов и мъка, които се оказват движещи сили зад кулисите – без да ви разкривам защо, разбира се. „Лодкарят“ работи и на ниво митология, и се позовава на класически антиутопии с лекота, и доразвива идеята за съвършеното общество, което просто има нужда някой да върши мръсната работа, без да се оплаква, не както красиво наивно Артър Кларк бе създал своя последен град Диаспар в „Градът и звездите“. Джъстин Кронин е изградил чудесен свят, който просто плаче да бъде разрушен.