Лудориите на лошото момиче, любовта на доброто момче

Достатъчно ми беше да я видя, за да си призная, че макар да знаех, че каквато и да е връзка с лошото момиче е обречена на провал, единственото нещо, което наистина исках от живота със същата страст, с която други преследват богатство, слава, успех, власт, беше да я имам, с всичките ѝ лъжи, лудории, егоизъм и изчезвания.

Твърде малко съм чел Марио Варгас Льоса – единствено романите „Панталеон и посетителките“ и „Зелената къща“, както и изключителната „Цивилизация на зрелището“, това си мислех, докато се наслаждавах на „Лудориите на лошото момиче“, още една прекрасна трагикомична история, в която любовта е сложена на пиедестал, а около ѝ светът се върти като полудял. Дори смея да кажа, че в този роман Льоса ми напомни на любимия ми Ромен Гари, и той обича тия пламенни обречени любови, в които самото обичане е по-важно от сбъдването на желанието, от взаимността, която е така летлива и в миг прелива от настояще към бъдеще несбъднато.

Това е историята на Рикардо, доброто момче, и лошото момиче, което има много имена и сменя самоличностите си като дизайнерски рокли. От първия миг в романа тя заявява присъствието си недвусмислено, привлича неотклонно вниманието, пленява сърцето на този млад перуанец, когото съдбата ще запрати към големия свят и който дори за миг не може да си представи какви десетилетия го очакват напред – години и години, в които всичко ще се променя, освен две константи: желанието му да живее в Париж и желанието му към… Нея. Париж сам по себе си е герой в този роман, град, в който се събират много перуанци („Повечето от тях бяха писатели, които не пишеха, художници, които не рисуваха, музиканти, които нито свиреха, нито композираха, и кафенетни революционери, които изливаха разочарованието, завистта и отегчението си…“), но Рикардо малко по малко се дистанцира от тези среди („Всички, които идват в Париж, напират да стават художници, писатели, музиканти, театрални режисьори, да правят докторат или революция. А ти искаш само това – да живееш в Париж…“), защото „за Париж човек е способен да прави всякакви жертви.“ Толкова по-голяма и важна е жертвата, която ще трябва да направи, да загуби своя Париж, но до това има много време и страдания.

През тия четири години не съм правил нищо друго, освен да мечтая за теб, да те обичам и да те желая. Както и да те проклинам. Всеки ден, всяка нощ, непрестанно.

Действието прелита през годините, докато революционният кипеж увлича умовете, а шеметното лошо момиче сама намира своето място в този истински водовъртеж от събития, свързани и с Кубинската революция, и с грандиозните планове за бунтове в Перу, а по-късно и с появата на хипи движението и неговата крайна противоположност – скинхедовете. Льоса ни води умело из тази епизодична любов, населена с въжделения и страсти, с пламенни обяснения („дивотиите“, както ги нарича тя) и насмешливи отклонения, от честни признания („Аз никога няма да съм доволна от това, което имам. Винаги ще искам повече“) до достойни за окайване заблуди: „Ако я бях задържал, щяхме още да сме заедно и животът нямаше да е тази безсъница, тази празнота, тази жлъч.“

За мен особено силна беше трансформацията на Рикардо от пламенен южноамериканец в истински космополит, който търси своето място в света и отвъд тази изгаряща и всепоглъщаща любов, около сбъдването на която съгражда надеждите си за щастие. Той си признава без излишен драматизъм за тази промяна: „Явно бях престанал да бъда перуанец в много отношения. Какъв бях тогава? И европеец не бях успял да стана нито във Франция, още по-малко в Англия… просто преводач… та чрез него нещата, които мислят и казват другите, да звучат по-красиво“, а по-късно друг ще му каже истината в очите: „Франция не е виновна, че ние с теб си оставаме чужденци, драги. Сами сме си виновни. Призвание, съдба. Също като преводаческата ни професия, друг начин да си винаги чужденец, хем си тук, хем те няма, уж си ти, ама не си.“ Допадна ми как Льоса поведе този почитател на езиците в различните посоки на преводаческата професия, като най-силно ми се понрави, разбираемо, работата му с един испански издател, който признава: „В стремежа си да публикувам само шедьоври, доведох до фалит вече четири издателства“.

Светът е малък за тая тяхна любов – от Париж до Токио, където връзката между тях изтънява до скъсване  не за първи път, или от Лондон до Мадрид, красивото се смесва с грозното, а Рикардо е винаги насреща, за да помогне, когато неговата femme fatale търси потвърждение за своето съществуване в очите му. Защото в игрите на лошото момиче, което отчаяно се стреми към повече и повече и не се свени да изоставя и наранява, в един момент става и страшно, и опасно. И тя знае, че едно гнездо винаги ще я очаква – но колко време една съща кукувица би могла да съм задържи в него. На това влакче на любовта върховете и спадовете следват едни след други, а още тайни чакат да бъдат разкрити в тяхното общо Перу, от което са като бегълци и изганици, докато то се променя трудно, бавно, но неудържимо – както вълните, които бият едни вълноломи, за които науката е безсилна да предвиди дали ще сработят, или не. И как човек да не чака с трепет заника на тая история, който си е Маркесов по дефиниция, и изобщо толкова красив, без да е магическореалистичен.

Имам нужда от такива романи – които просто ще ме понесат по страниците си, за мен Льоса е навярно най-четивният Нобелов лауреат, пише вълнуващо, задъхано, пламенно и завладяващо, като в морето от любов, което бавно се пълни със сълзи и разкаяния, един мъж се учи някак си да плува, докато една неустоима и неуловима жена многократно се опитва да удави и себе си, и него. И все пак няма как този изменчив образ да не събужда все пак някаква нега, някакво поне половинчато разбиране за нейната неспособност да се задоволи с малко, да живее нормален живот и да бъде ограничена между четири стени. Рикардо може да изглежда като глупак нерядко по тия страници, но неговата устойчивост е от тия, които в литературата изглеждат вдъхновяващи, в истинския живот едва ли. И отново ще си кажа – героите на Льоса в „Лудориите на лошото момиче“ наистина ми напомняха на трагичните персонажи на Ромен Гари – едновременно жертви на своята слабост и победители в най-важното: подчинението на повика на сърцето.