Жанр: Фентъзи, Черен хумор

Издателство:

Автор: Скот Линч

Оригинално заглавие: The Lies of Locke Lamora (Gentleman Bastard, #1), 2006.

Корица: Мека

Година на изданието: 2008

Страници: 640

Рейтинг :

Време за четене: 9 минути

    Има си предпоставки, това ще ви кажа. Първото е корицата, която притегля лесно вниманието ми като магнит – две възсериозни хлапета, едното и с брадви в ръце, на фона на мрачен урбанистичен пейзаж (бел. – корицата на първото издание). После е препоръката от приятел, в случая Мила Ташева, която почти никога не греши какво би ми допаднало. Следва името на преводача – една е Комата и лесно решавам да чета почти всичко, което е правила, има си вкус и принципи какво да превежда. И накрая дойде и знанието кой е препоръчал книгата да се преведе – Андрей Велков, отговорен за ред яки романи не само с логото на „Колибри“. И от тия предпоставки „Лъжите на Локи Ламора“ на Скот Линч, част първа от серията за „Джентълмените копелета“ лесно става приоритет, прескача куповете чакащи книги и се навира най-нагло в ръцете ми. И оттам мрачнозабавното й шоу започва…
–-
Ще си позволя да удължа малко встъплението и заради една реплика, че не можело да не съм чел още томовете от „Игра на тронове“. Ами може. И „Колелото на времето“ не съм. Нито „Малазанска книга на мъртвите“. Че и Толкин. Факт, до един. Защо? Просто – буквално допреди 2 години почти не четях фентъзи, въпрос на личен избор в полза на фантастиката. И това беше до случайното харесване на корицата на „Гласът на острието“ на Джо Абъркромби. Оттам нещата се промениха, случих и на Брандън Сандерсън, и на Патрик Ротфус… По-късно си мислех какъв късмет съм имал да попадна точно на Абъркромби, който да ми допадне от раз с безцеремонния си черен хумор и разюзданост на смъртните описания. Сега вече знам, че ако ми бе попаднал Скот Линч с тия „Джентълмени копелета“, резултатът щеше да е пак същият – пропадане в нова вселена…
––

     Локи Ламора е от ония невзрачни хилави хлапета, чийто ум сече като бръснач. До него е верният му и възедричък приятел Джийн, чийто брадви просто секат. Двамата са трънът в задника на град Камор (ок, само Локи носи тая титла, знам) – богат, разглезен и по някакъв безумен начин напомнящ ми на Анкх-Морпорк, поне в благородническо-хищническата му част. Камор е бил изключително красиво място, построен от изчезнала раса, използвала неунищожим, светещ в тъмното, материал. Градът сега е грозно достроен от хората, станал е типична претъпкана миризлива дупка, но все пак е и относително мирно място, поделен между властите и криминалния свят, ръководен с твърда ръка от Капа Барсави. Локи се пръква точно тук – сираче, чийто живот започва от момента, в който ударно започва да прави бели още докато ходи прав под масата – но бели, които почти не обръщат града с главата надолу. Продаден на мошеник в жречески одежди (не че са много немошениците в такива, но това е друга тема), той започва обучението си във висшия занаят на истинските крадци – тези, които не се свенят да нарушат правилата и да посегнат на богатствата на благородниците. Защото, както пише на задната корица, от кого другиго си заслужава да се краде изобщо?

   Движейки се в различни времеви линии, Скот Линч с лекота описва както една голяма и сложна завера, подхваната от порасналите Джентълмени копелета – Локи и останалите от бандата му, – така и пътя, по който тази групичка се сбира, обучава се и се превръща в нещо като малко и сплотено семейство, пред което граници няма. И ако пред света те са малки гладуващи неудачници, които чинно си плащат мизерно отчисление от случайните си приходи, те всъщност са младите принцове на кражбите. Но шшшт, никой не бива да знае нищичко за това!

    Е, да, ако Локи можеше да работи на спокойствие, какво ли не би постигнал! Но в Камор назрява революция, след като тайнствен субект, наричащ се Сивия крал, методично започва да избива хората на Капа Барсави, безцеремонно присягайки се към лидерското му място на върха на престъпната йерархия. Този проблем внезапно се оказва толкова натъпкан с гной, че когато изведнъж се пръсва, оплисква всички и – случайно или не – доста от тази кървава гной попада върху Джентълмените копелета. Сега нещата са лични, както си е редно, и виртуозно замислените кражби се оказват само предястие за отмъщение, което трябва да бъде сервирано студено, по възможност с късове месо от тялото на застаналите на пътя на Локи.

   Разбира се, има заговор, който заплашва целия град. Разбира се, има и властна фигура, подобна на Ветинари, която досега е държала града в желязната си хватка. Разбира се, кръв се лее отвсякъде, и то не само на лошите, доста относително понятие по тези страници.

    Скот Линч пише дяволски добре, а Комата си знае работата как да го предаде най-удачно, та чак завладяващо. Сред „Лъжите на Локи Ламора“ бълвучкат основно негативните черти на човешките характери, а светът, който Линч създава, е безукорно гнусно и противно място, как да не го заобичаш? Писателят хич не се церемони и със своите герои и не само ги тормози брутално, но и ги поубива още по-брутално отвреме-навреме, прочиствайки сцената, за да забърка още повече възли между останалите.

   Книгата е чисто и неподправено удоволствие. Неприятното е, че няма тираж, но няма какво да се направи по въпроса засега. Скоро ще се зачета и във втората част – „Червени морета под червени небета“, – нямам търпение просто, но трябва да смирявам желанията си понякога, защото иначе ще чета само фантастика и фентъзи.

   Както често ми се случва в този жанр, съм на опашката от прочели книгата – още ревюта в „Аз чета“,  „Shadowdance“„Приумици“, „The grеatest thing“.

Вземи с безплатна доставка!
Вземи с безплатна доставка!