Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Съмърсет Моъм

Оригинално заглавие: The Moon and Sixpence, 1919.

Преводач: Каталина Събева

Корица: Мека.

Година на изданието: февруари 2014 г.

Страници: 240

Рейтинг :

Време за четене: 3 минути

Ozone.bg

    Има такива герои, които просто поглъщат всичко около себе си, заемат толкова масивна част от една книга, че другите персонажи само боязливо пристъпят около тях, съзнавайки, че ще бъдат забравени бързо до подобни безподобни характери. Такъв е Джеймс Броуди от „Замъкът на шапкаря“, такъв е и Чарлс Стрикланд от „Луна и грош“ на Съмърсет Моъм – отлики, разбира се, могат да се намерят безброй, но точно за Броуди си мислех, докато четях как Стрикланд помита всичко по пътя си с нечовешка воля и себеотрицание. Мисля, че той прилича и най-силно на Рандов герой, който се е прицелил в своята си лична обсесия и няма да се спре пред нищо в реализирането й. А всичко около него могат само със страхопочитание да следят случващото се – морал, закон, социални ограничения и подобните просто не важат.

44793   Стрикланд е помитащ и нищо по-малко. В името на изкуството си, неразбрано, както си е редно, той зарязва семейство и охолен живот, държи се чудовищно с околните, живее в мизерия, нехае за никой и никого… и все пак в тази лудост има нещо героично, но и нещо трагично. Разбира се, Моъм се вдъхновява от биографията на Пол Гоген, но не искам да прекалявам с връзките – само си мисля, че ако творец като Стрикланд е бездарен, това е трагедия, но ако има таланта да надживее времето си, тогава поведението му има някакво оправдание. Знам и колко лицемерно звучи това – но двойните стандарти са неизбежни при сблъсък с гения. Както обичам да казвам – прощавам опакия характер на всеки автор, който твори истинска литература, но при липсата на последното мизантропията и грубостта нямат оправдание.

  6374403Няма да задълбавам излишно, все пак това е класика, която отдавна е надмогнала оковите на критиката и е запазила място в сърцата на читателите за векове напред. „Луна и грош“ ми достави удоволствие, дори и в моменти да гледах невярващо как главният герой наранява безогледно всички около себе си, без дори за секунда да изпита жал или съпричастност.

  Стрикланд е див звяр в човешки образ и няма по-логично от бягството му от човешкото общество обратно към дивата природа. Там той може да се отдаде на истинската си същност, да достигне селенията, недостъпни за обикновените умове, да сътвори своите шедьоври, недостойни според него за никого.

   Има някаква мрачна справедливост в това.