Първата ми среща с Иън Макдоналд беше нетърпеливо очаквана, отчасти и заради прекрасното оформление на „Луна. Новолуние“. Адски ми се четеше добра фантастика, а и имам чудесни спомени от друга „лунна“ книга – „Луната е наставница сурова“ на Робърт Хайнлайн (същевременно и филмът Iron Sky ми се въртеше из главата покрай българската корица). И надеждата ми се оправда в почти всяко отношение – книгата е наистина мащабна и солидна фантастика, със сложен и населен с добре изградени и интересни герои свят. Но имаше нещо, което така и не разбрах: дали са нарочни немалкото паралели с „Дюн“ на Франк Хърбърт? Защото ако да, тогава книгата добива още един чудесен пласт – като почит към класическия майстор. Ако ли не – what the fuck, dude?!
И така. Близкото бъдеще, Земята е минала през тежки икономически кризи, които са оставили безброй хора без работа и са ги захвърлили завинаги в мизерията. Луната е колонизирана бавно и трудно от първопроходници, които не се церемонят много със закони и правила, почти като Дивия Запад, без геноцида над местното население поради липсата на такова. Пет могъщи фамилии, Петте Дракона, успяват да изкласят над останалите, да заемат основните икономически ниши и и да се окопаят здраво и непоколебимо в лунната твърд. Налагат правила и една съвсем различна съдебна система, в която всичко може да се предоговори – и основно се налагат за Четирите Насъщни (вода, въздух, въглерод и информация), които всички плащат от мига на стъпването си на Луната до последния си дъх. Фамилиите са типични мафиотски организации, които са в постоянна борба помежду си, макар че дните на кървави сблъсъци са останали в миналото – но жаравата на омразата далеч не е изтляла.
Иън Макдоналд проследява основно семейство Корта, най-младата фамилия сред Петте Дракона, заела много трудно, с хитрост, но и проливане на кръв, монополно място в добива на хелий-3, който се е превърнал в основен енергиен източник за Земята. Корта са все още встрани от голямата лунна политика, но наследниците на основателката на фамилията са готови да променят това – всеки по свой начин. В антагонизъм помежду си и под угрозата от покушения от съперниците им, те се завъртат във вихрен танц, в който се преплитат властолюбието, отмъстителността, надменността, бизнес уменията и не на последно място – адаптивността към свят, който може да те убие по безброй начини. Защото правилата на Луната са различни – и в новоизграждащото се общество всичко е позволено.
Както споменах, доста от ключовите елементи в романа са взаимствани от „Дюн“ – изключително важната суровина, добивът за която е обект на ламтеж от различни велики фамилии с благородническо самомнение, наличието на религиозен орден с желание за направляване на генетично-социалното развитие на лунното общество, акцентът на хладното оръжие и двубоите до смърт с нож… Разбира се, тук мащабите са стеснени само до спътника на Земята, но това не пречи на Макдоналд да развие мащабно платно – безспорно списъкът с действащите лица в началото е повече от полезен. Силно ми допадна сложната структура на романа, в която се преплитат и криминални нишки, и екологична тематика, а предложената история на завоюването на нов дом за човечеството е прекрасно описана. Всъщност Макдоналд взаимства видимо и от историята на мафиотските картели в Италия и САЩ – Петте Дракона са изградени по модели от тях и защитават с кръв завоюваната територия точно както в „Кръстникът“ на Марио Пузо.
„Луна. Новолуние“ е първа част от историята, като краят е очаквано драматичен и отворен. Скоро ще прочета и другото начало на поредица от Макдоналд, което „Artline Studios“ издадоха – „Беглец по равнините“, а за отпуската съм си оставил самостоятелната му „Дервишката къща“. Хубаво е, че един от големите фантасти на нашето време започна да излиза и на български.
От същия автор
От същия жанр
