Може би писах вече, че съм си наумил да препрочитам по 2-3 любими книги на месец, но вече почнах да се замислям дали няма да си изчерпя повечето любими книги така. Причината е проста – сякаш чета съвсем различни книги спрямо някогато, гледам си примерно ревюто за „Луната е наставница сурова“ и виждам колко ми е харесала преди… хм, 13 години, а сега всъщност не ме увлече както тогава. Преди нея друга книга, която силно ме впечатли навремето, „Кръчмата на Калахан“ на Спайдър Робинсън, също ми бледнееше при препрочитането, чак дори не ми се пишеше нов текст. То си е ясно, чисто клише, че всеки чете различно книгите, но наистина не съм очаквал чак толкова да са се променили възприятията ми, чак ме е страх да посегна към Симънс или Азимов, макар че не мога да си представя да не ме впечатлят великите „Хиперион“ и „Фондация“. Има си надежда, де, когато преди няколко години си препрочетох при новото им издаване „Градът и звездите“ и „Песните на далечната Земя“на Артър Кларк, си беше същото удоволствие като някога, сигурен съм, че и сега би било така, има някаква универсална меланхолия и в двете, която силно ми допада.
Та, Хайнлайн. От когото най-много обичам „Достатъчно време за любов“, която някой ми отмъкна и скърбя по нея. Чиято „Странник в странна страна“ обожавам и също май не смея да я препрочета, за да не стане в минало време тоя глагол. Лошава работа, ви казвам, нещо съм се счупил, щом такива романтични приключенско-политическо-революционни фантастики като „Луната е наставница сурова“ вече не ме вълнуват чак толкова. Тъй като в предишния ми текст съм писал почти само за сюжета, направо съм си го преразказал, да си призная, този път няма да забивам в тази посока, няма и смисъл, самата книга е пределно добре позната и любима на мнозина. При това препрочитане всъщност много повече вниманието ми теглеше политическото, следвах как Хайнлайн преповтаря елементи от Октомврийската революция и болшевишката тактика, как неговите герои изграждат своя стратегия на конфронтация с наглед непобедимите земляни, но най-вече се фокусират как да превземат умовете и душите на собствените си сълунатици. Тук е сърцевината на книгата, която мисля, че не бях видял миналия път, увлечен в чисто драматичните събития на битките, на използването на хитроумни оръжия, на междупланетните стратегически маневри. Допадна ми как използва политическите крамоли на Земята, за да създаде кауза, която да завладее сърцата на нейните жители, което в крайна сметка е половината от битката, както и се опитвах да си представя как наистина е мислел за бъдното от гледна точка на средата на 70-те, точно в разгара на Студената война и подклаждането на революции къде ли не в Третия свят.
И, разбира се, Майк. Този несретен изкуствен интелект от 50 години в нашето бъдеще, който хем е изпреварил времето си, хем е безнадеждно демодиран – танцът с неговия чепат характер е добре изграден и всъщност добавя тая емоционална нотка, която някак не успях този път да усетя между Хайнлайновите герои, които обичайно са силно промискуитетни и напълно и прекрасно неморални (ех, Джубал Харшо :)).
Чудя се дали „Луната е наставица сурова“ старее, или пък аз го правя – второто е с доста по-голяма, направо стопроцентова вероятност. Определено не ми се иска да губя спомените си за толкова любими книги, но пък толкова много ми се четат неща, които обичам, а не само новите, които рядко ме впечатляват напълно, по-скоро са просто ок. Ще се върна пак към Хайнлайн, ще видя само с коя точно ще е, за да видя.
