Фентъзитата са медиатори на митологичното ни наследство – черпят с пълни шепи от него, преопаковат го в по-смилаема форма, инсталират го неусетно в секуларния ни софтуер. Не всеки би се заровил в „Бялата богиня“ на Робърт Грейвс, пък и да го направи, се иска десетилетия систематично четене на други, за да бъде осмислена. „Луната, която убива“ на Джемисин има точно такава предавателна функция – и редом с приключенията, си имаше моменти на настръхване, усещане за докосване до първичен, архаичен ужас, спомен от древни времена, чиито отгласи дремят, закодирани в гените ни. Когато спи, човек е беззащитен, в сънищата си пък изпитва пълната и безусловна свобода – върху това е съграден култът към Хананджа, богинята, която повелява жреците ѝ да нахлуват в сънищата на хората, за да наказват или да даряват безболезнена смърт за обречените.
В града-столица Гуджааре бирниците налагат волята на Богинята на сънищата – промъкват се нощем към спящите поръчани за Вземане, успокояват ги, изтъкават им красиви илюзорни светове, и нежно и безболезнено прекъсват нишката на живота им. При този свещен акт те изсмукват сънната кръв, една от четирите съставки на съня, която използват в своята лечителска магия. В тази държава, подчинена на култа към смъртта, няма престъпления, защото никой не може да избегне наказанието. Всичко тече по реда си, както е предопределено, колкото и ужасяваща да изглежда за чужденците този доброволен култ към смъртта, разглеждана само като продължение на сънищата. Всеки, дошъл в Гуджааре, може да бъде Взет, ако наруши с нещо законите или крие в себе си порок.
Ехиру е един от тримата всемогъщи бирници, които нощем Вземат души, но по кръв е свързан и с Принца на Гуджааре, който идва на престола, убивайки баща си, а след това избива многобройните си братя, сестри и техните майки, включително собствената си. Монархът има амбицията да получи повече власт, да надмогне религиозните окови и да поведе държавата си към величие. Ехиру, от своя страна, е окован в своя дълг и догми, в предаността си към Богинята и сляпото спазване на повелите ѝ – до момента, в който прави грешка, докато Взема един чужденец, а после продължава в режим на свободно падане, след като открива, че това, в което вярва, е лъжа.
Подпомаган от предания си чирак, той трябва да разкрие какво всъщност се случва. Но Ехиру не е типичният скучен главен герой с могъщи бойни умения и спасителни магически номера при нужда – той е трагично уморен мъж, който е захвърлен в съмнения за неща, в които е вярвал безрезервно, няма нито силите, нито волята да наложи безкомпромисно собствените си правила и после да си отиде достойно. А когато открива, че из Гуджааре броди митологично чудовище, наричано Жътвар, което не дарява спокойствие в смъртта, а брутално убива хората чрез сънищата им, Ехиру няма избор, освен да поеме по път, от който няма връщане…
„Луната, която убива“ е странно фентъзи, каквото не бях чел досега. Джемисин залага не на шеметно действие, лупинги на сюжета, кръв и магия в едно, а точно обратното – герои, обърнати навътре към себе си, оковани в правила и вярвания, липса на его до голяма степен. Авторката е създала Ехиру и неговият помощник като хора на дълга, дори и той да е свързан с отнемане на живот, които искат само да вършат това, за което са предопределени. Когато обаче са тикнати в различна посока, те видимо се чувстват неудобно, непривично – в нито един момент не са на място, не са подготвени за случващото се, нямат контрол над ситуацията. И точно в това за мен са толкова симпатични – те не са вдъхновяващи, не са решителни и агресивни, точно обратното, до голяма степен пасивни и покорни, но натикани в положение да взимат съдбоносни решения. За мен лично Джемисин можеше да обърне повече внимание на изграждане на света, в който се развива действието, малко ограничен ми се струваше, двуполюсен и черн0-бял, но се надявам в следващата част да има напредък в тази посока, както и на страничните герои, за които не научаваме почти нищо.
От същия автор
От същия жанр
