Лунатизъм – проект, отричан и отхвърлен от всички,
а авторите му – считани за безумци.
Обичам да чета такъв тип книги – не толкова обаче заради бизнес теориите, гарнирани понякога, както тук, с формули и математика, в които не ми се вдълбочава. Вместо това ми харесва да следвам историите на изобретения, които използваме всеки ден – а такива в „Лунатизми“ на Софи Бахкал има в изобилие. Според него „да си добър в подкрепата на лунатизми, е фаза в човешката организация точно както да си вода, а фаза на материята“, която и теза той защитава с много примери от последния век на ускорено технологично развитие.
Какви истории може да прочетете? На първо място – за Ванивар Буш, описан като „генерал на тайна армия учени, който е посрещан едва ли не със страхопочитание във Вашингтон“, великолепен визионер и организатор, който помага на САЩ да наваксат технологичното си изоставане и дори да станат световни лидери, като пътем подпомага победата на съюзниците във Втората световна война с изобретения като микровълновия радар и радионавигацията, които печелят например битката за Атлантика, а сетне и като подпомага проучванията за атомната бомба: „Буш съставя една агресивна изследователска програма, получава подкрепа от военните и политическите лидери, след което предава програмата на военните под името Проект „Манхатън„.
Следват тези за Акиро Ендо, който прави ключови изследвания в областта на контрола на холестерола и появата на статините, и Джуда Фолкман, чиито идеи водят до пробив в лечението на рака на дебелото черво. На другия полюс на пръв поглед са тези за войната между две авиокомпании – световния властник в продължение на десетилетия „Пан Ам“ и неговия ръководител Хуан Тери Трип, който предвижда потенциала на реактивната ера, първи осигурява прелет над Тихия океан и превръща летенето в мода и символ на статут, и огранизатора Робърт Лойд Крандъл, чиято „Американ Еърлайнс“ оцелява тогава, когато „Пан Ам“ загива. Вторият ми допадна повече, особено когато Бакхал разказа следното: „Пре почивните дни той ходи на работа и оставя бележки по бюрата: „Аз бях тук. А ти къде беше?“, което ми напомни на неутолимия работохолизъм на Фил Найт, описан в мемоара му „Изкуството на победата“.
Особено знакова е история за Едуин Ланд, който използва поляризиращите свойства на светлината, за да създаде познатата до днес марка „Полароид“, като дори не говорим само за фотография и очила: „днешните 3D филми използват същата технология, открита от Ланд през 1940 г.“. Бахкал разказва чудесна история как тригодишната дъщеричка на Ланд го пита по време на разходка защо не може да види веднага снимките, които той ѝ е направил, и това го отвежда до моменталната фотография – „Странно, но до края на разходката решението на проблема вече се беше оформило в главата ми. Бих казал, че всичко бе ясно подредено, с изключение на няколко подробности, за които ми отиде времето от 1943 до 1972 г.“ Същият човек разбира потенциала на цифровата фотография далеч преди всички останали и убеждава президента Никсън, че тя е бъдещето напук на мнението на военните. Но така и не започва да се занимава с нея в собствената си компания и там първенството поемат „Сони“, „Канон“ и „Никон“.
Интересен е и приносът на Нийл Макелрой, „баща на бранд мениджмънта“ – идеята за малки екипи, фокусирани върху само един бранд. Същият измисля и как „Проктър енд Гембъл“ да рекламират продуктите си директно по телевизията, като казва: „Развиването на литературен вкус е проблем за училищата. Сапунените опери продават много сапун“. Та именно този рекламист става военен министър при Айзенхауер и прилагайки своя опит, „предлага създаването на анова агенция, която да докладва директно на него и да финансира изследователска работа над авангардни идеи“. И така се създава DARPA, която финансира учени, сред чиито разработки са първите компютърни мрежи, които еволюрат в интернет, софтуерът за гласови команди, глобалната мрежа от сеизмични сензори, първият компютърен графичен център, мишката, хипертекстовете, а членове, работили за нея, после създават Ксерокс PARC, „центърът, където се разработиват голяма част от първите персонални компютри“, а принципите на програмата се пренасят в най-могъщите съвременни компанияи – „Фейсбук“, „Гугъл“, „Майкрософт“ и прочие.
Няма как да се мине без историята на Стив Джобс и особено триумфа му в „Пиксар“, преди да се завърне на бял кон в „Епъл“, а тези и предишните истории отвеждат до съвременно приложение на теорията на Бахкал в области като контролирани пожари, за да се избегнат мащабни бедствия, и дори прогнозиране на терористични атентати чрез измерване на активността онлайн на замесени лица. В „Лунатизми“ Софи Бахкал пространно описва своята идея, че да се подкрепят лудите идеи – и то през неизбежните им три провала, за които дава примери, е много тънка игра на балансиране по ръба, там, където екипите са достатъчно големи, за да си взаимодействат, но не твърде големи, за да затъват в йерархични борби и стремеж към бонуси, вместо към преследване на общите цели. Всъщност това е истинската сърцевина на книгата, макар че за мен, както споменах, гореспоменатите истории бяха далеч по-интригуващи. Спомних си за друга много интересна книга за появата и развитието на иновациите – „Как се раждат добрите идеи“ на Стивън Джонсън.