Ако пил си веднъж „Вино от глухарчета“, няма да забравиш опиянението и пак към него ще се връщаш; ако казал си „Сбогом, лято“, то ще знаеш, че зимата ще отмине и то пак ще дойде. „Лятно утро, лятна нощ“ е януарското ми късче топлина, четох я точно сред големите мразотевици миналата седмица, а отвътре ми всичко грееше, защото Бредбъри е властникът на слънчевите думи. Малко отклонение – от началото на годината чета по малко и от огромния сборник с разкази на Уилям Фокнър – „Златна колекция“, и си мислех как привидно сходни теми, градчета, герои и преживелици се четат по коренно различен начин при Бредбъри. И двамата пишат за обикновени хора със съдби, в които делничното преминава в магическо – дали чрез любовта, дали чрез някой чудат развой на събитията – но ако Фокнър не позволява да бъде четен по много, то при Бредбъри трябва насила да се спира човек. По никой начин не казвам, че единият е по-добър от другия, твърде различни са, но идеята ми е, че начинът, по който подрежда думите си марсианецът Рей, е неподражаем и толкова пивък.
Вътре във всеки мъж, без той да подозира, съществува образ на жената, в която той един ден ще се влюби. Дали е сборен образ от всички песни, които е слушал, или на всички дървета, които е видял, или на всичи приятели от детството никой не би могъл да каже. Дали очите ѝ ще приличат на майчините му, а брадичката на онази братовчедка, която си видял да плува в лятно езеро преди двайсет и пет години, това също е неизвестно. Но повечето мъже носят този образ като снимка в медальон, като камея, носят го цял живот в главата си и го изваждат рядко, а след като се оженят не го изваждат повече от страх какво ще покаже сравнението. А повечето мъже така и не срещат жената, в която им е писано да се влюбят, нито в тъмното кино, нито по страниците на книга, нито на улицата. Не, виждат я само след полунощ, когато градът спи, а възглавницата е хладна под главите им. Тя е сборен образ на всички мечти, на всички жени и на всяка лунна нощ, откакто е почнал календарът.
„Лятно утро, лятна нощ“ е още радост. Не мога да го чета без усмивка на лицето, без да ми е хубаво, уютно, да се чувствам на място и вън от времето си. Нямам никакво желание да сумирам вкратце какво има в тези разкази, както правя обичайно, като пиша за сборници. Но това е още една шепа красиви страници, които пак събуждат в мен чуденката дали любим писател ми е Дан Симънс или именно Рей Бредбъри. Не мога да дам отговор на това точно сега, когато емоцията от книгата е толкова силна – Симънс е мащабен и стряскащо разнообразен, но Бредбъри е винаги толкова личен, толкова истински. Всяка негова история е потапяне в Дунава през лятото, вмъкване в свидни спомени, които не си давам за нищо на света. Книга за препрочитане и препреживяване. Толкова. Магиите не подлежат на дисекция.
