Стоеше в празна сладкарница сред град, в който се случваше нещо, което не му беше понятно, сред смесица от светове, настръхнали един срещу друг, всеки изтласкваше с лакти другите и претендираше той да е истинският, единствен и неподражаем.
След „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ реномираното издателство ICU ме подмами с още едно второ издание на роман от български автор – „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов, алегорична приказка за наглед наивен детски поглед към един деградиращ свят, в който реалното и въображаемото са се вкопчили в люта битка, докато спасението може би се крие в сънищата – но въпросът е кой точно ги контролира и защо.
Събуди се от отварянето на вратата. Баща му стоеше в рамката и се усмихваше като истински.
А всичко започва наглед така забавно – с изчезващи обувки из целия град и срещата с главния герой Щерн и неговия приятел Миш, който „също беше на осем и мечтаеше да стане археолог или ентомолог“. Двамата ми напомняха някак на Камен и Маляка от знаете коя книга, а в забавните им диалози ми се провиждаше игривата жизненост на Джани Родари, това само по себе си е атестат, нали? Същинското сърце на романа са образите на бащата и майката на Щерн – мъжът е на важна длъжност във време, когато да си забележим е по-скоро проблем, а майката е основната трагична фигура в романа („През по-голямата част от времето живееше в свой свят. Този, който ѝ се налагаше да пребивава в ежедневието, беше напълно незадоволителен“), чиято отстраненост е постоянен катализатор на болка и съмнения. Момчето има опора в лицето на своята Бабадзу, у дома е в своята самотна крепост, но истински страшното е по улиците. Там, където трамваите не летят просто защото не им се лети, където крачат двуглавците „със сивите униформи и празния поглед“, а като неизказана заплаха е съществуването на Белите пясъци – мината, където пращат „политически другомислещите“.
…изобщо възрастните са преувеличена работа.
В света на Щерн, който с всяка страница все повече заприличва на нашия, сякаш придобива плът малко по малко, нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, училищният тормоз върви ръка за ръка с режимите на тока, а в сънищата като нищо могат да се появят стражи-карти като при Луис Карол и да затвърдят усещането, че всяка дума крие нещо друго зад себе си и изборът да си голям или малък е по-скоро произволен. За това дете предстоят много изпитания – като да дочаква вечно отсъстващия си баща, да приеме самоналоженото отстранение на майка си, да надмогне върховното предателство да останеш жив след като някой важен за теб вече го няма, а в крайна сметка и да пристъпи прага на реалността, подканен от един таласъм котколис или лисокот, който ще го отведе и към Траумвая, който лети, и към Министерството на сънищата и неговата важна задача.
Сега знам защо времето се брои в лета, пишеше той на Миш. Само през лятото хората истински усещат, че са живи. През останалото време са се притаили, чакат и се надяват, без да са сигурни, че годината не е една и съща, а времето не е някаква измама, също както смъртта и разни други думи, които никой не е виждал, но за които всички говорят с пълна увереност.
А над града като тиха и неумолима заплаха се рее дирижабълът на поредния съблазнител на хорските души – барон Нулде, който заявява перфидната цел да „направи сънищата на всички по-щастливи“. А докато спят тия негови собствени щастливи сънища, други неща ще могат преспокойно да се случат – как човек да не направи аналог с нашето време с умело уталожените обществени инстинкти и превземането на държавата от сходна по диаболичност одиозна фигура.
Сам Момчил Миланов нарича книгата си „политически роман за деца“, макар определено да не е за деца, като отвъд това сполучливо определение може да се провидят още много други, което в крайна сметка е привилегията на добрата литература. Деликатната проза в „Лято в Бурландия“ създава един смекчено нарисуван свят, като този от спомените за собствените ни безкрайни лета, когато дори страшните предизвикателства на времето – например да се редиш посред нощ на многочасова опашка за хляб – бяха като приключения, а едно крайно чувствително дете „неизбежно поема част от всичко, което се случва“ и ни прави съпричастни със своите емоции. Зимата в този град може и да не свърши, но лятото все пак може да се открие някъде отвътре, където е недосегаемо за козните на мраза. Спасението е във въображението. Или никъде.
От същия жанр
